— Да пием по едно кафе. — Джони го поведе към кафенето и се облегна на бара. Поръча две кафета и рече:
— Снощи говорих с мистър Джо. — Той продължи и разказа на Сами какво му беше казал Масино. — Сега зависи от теб. Искаш ли да караш неговата кола?
Лицето на Сами светна, сякаш беше глътнал запалена електрическа крушка.
— Ама вярно ли е това, мистър Джони?
— Той така каза.
— Разбира се, че искам! — Сами плесна с розовите си длани. — Мислиш ли, че повече не трябва да събирам пари?
Джони се замисли кисело: още един! Бърни грейнал от щастие до ушите, сега Сами. За тях е по-добре, за мен — по-зле.
— Ще трябва да носиш униформа и да караш неговия ролс-ройс. Харесва ли ти?
— Разбира се! Това ако не е добра новина! — Сами замълча и погледна Джони. — Кога започвам?
— По-следващата седмица.
Лицето на Сами помръкна.
— Искаш да кажеш, че ще трябва да събера парите и следващия петък?
— Точно така.
Очите на Сами се завъртяха и пот изби по лицето му.
— Не може ли новият човек да свърши работата, мистър Джони? Кой е той всъщност?
— Не бих могъл да знам. Заедно събираме парите на двадесет и девети, Сами. — Джони допи кафето си. — Така че забрави това.
— Да. — Сами попи потта от лицето си с носната кърпа. — Мислиш ли, че всичко ще е наред?
— Не може да не е. — Джони тръгна да излиза. — Имам работа. Трябва да идеш при Анди. Кажи му, че ще станеш шофьор на мистър Джо. Той ще уреди всичко. Ще ти плащат сто и петдесет.
Сами ококори очи.
— Сто и петдесет?
— Така рече мистър Джо. — Джони замислено гледаше Сами. — Още ли държиш спестяванията си под кревата?
— Че къде другаде да ги държа, мистър Джони?
— Казах ти, глупако, в някоя проклета банка!
— Няма да направя това — отвърна Сами, като поклати глава. — Банките са за бели хора.
Джони сви рамене.
— Ще се виждаме. — Той плати за кафетата и напусна кафенето. След десет минути беше в офиса на Бърни Шулц.
Бърни си почиваше зад очуканото бюро с дръпнат назад стол и палци, пъхнати в колана. Когато видя Джони, изпъна гръб.
— Анди ми се обади, че трябва да надникна тук — рече Джони. — Каза, че ще ме въведеш в работата и ще ме разведеш из местата.
— Разбира се, че ще го направя — отвърна Бърни, — но не днес. Уикенд е, за Бога! Никаква работа през уикендите. Предлагам да започнем в понеделник, а? Ела тук около десет часа. Ще ти покажа всичко. Става ли?
— Както кажеш. — Джони се запъти към вратата.
— Ей, Джони…
Джони спря и погледна Бърни, който се почесваше по дебелата гуша.
— Какво?
— Май плещих твърде много с голямата си уста. — Той се въртеше неспокойно на стола. — Анди ме предупреди да не ти казвам колко ми плащат. Можеш ли да го забравиш?
Ръцете на Джони се свиха в юмруци, но запази студената си усмивка.
— Разбира се. Забравих вече, Бърни. Ще се видим в понеделник. — Напусна малкия офис и затрополи надолу по шестте реда стъпала, като тихо псуваше. Тъй като беше на двадесет и пет минути път от автогарата „Грейхаунд“, се отправи натам. Когато стигна, спря и погледна през улицата към прозорците на офиса на Масино. Шефът може би летеше към Маями за един дълъг уикенд, но Джони беше сигурен, че Анди беше там — в своето сбутано офисче.
Влезе в автогарата и се отправи към гардероба за оставен багаж. Спря, за да прочете указанията, написани на вратата на един от боксовете. Ключът, прочете той, трябва да бъде взет от гардеробиера. Огледа се наоколо. Като не съзря никакво познато лице сред обикалящата напред-назад тълпа, се запромъква към гишето на обслужващия боксовете. Едър сънлив негър надникна към него.
— Мога ли да получа ключ и какво струва?
— За колко време го искаш, шефе?
— За три седмици… Може и повече. Не знам.
Негърът му подаде ключа.
— Половин долар на седмица. Това прави долар и половина за три.
Джони плати, пусна ключа в джоба си, след това отиде да потърси бокса. Беше на подходящо място: точно до входа. Доволен, той излезе навън на студа и пое обратно към апартамента си.
Прекара следващия час седнал до прозореца, като мислеше за Масино. Около два часа, точно когато се канеше да хапне нещо набързо, телефонът иззвъня.
Като направи гримаса, се надигна и вдигна слушалката.