Мелани се раздвижи и се привдигна.
— Искаш ли кафе, скъпи? — попита тя сънливо.
Той угаси цигарата си и се наведе над нея.
— Има време. — Пръстите му галеха гърдите й и тя въздъхна щастливо.
По-късно, докато закусваха, Джони подхвърли небрежно:
— Ще се видим довечера, бебче. Ще отидем в заведението на Луиджи.
Мелани, която доволно ядеше палачинки със сироп, кимна.
— Добре, Джони.
Той замълча, като се чудеше как да й каже. По дяволите! Мислеше си, че това няма да е сложно. Да й каже половината истина. Тя ще повярва на всичко… Само половината истина.
— Бебче, налага се да свърша нещо тази нощ — рече той, като режеше палачинката си. — Чуваш ли ме?
Тя го погледна. Сиропът беше потекъл на тънка струйка по брадичката й.
— Да.
— Тази работа няма нищо общо с шефа ми и той не би искал да я върша. Това означава малко повече пари за мен, но Масино не трябва да знае. — Той спря и я погледна. Тя го слушаше. В черните й очи вече се появяваха признаци на паника. Винаги се беше ужасявала от Масино и мразеше работата на Джони за него. — Няма никакви причини за безпокойство — продължи той с мек и успокояващ глас. — Знаеш ли какво значи алиби?
Тя остави ножа и вилицата и кимна.
— Имам нужда от алиби, бебче, и искам ти да ми го осигуриш. Слушай сега: довечера хапваме при Луиджи, след това идваме тук. Колата ми остава отвън. Около полунощ излизам за половин час, за да свърша работата. Връщам се обратно и ако някой ти задава въпроси, казваш, че не съм мърдал оттук, след като сме дошли от ресторанта. Разбра ли?
Мелани закри лице с ръце и се захлупи върху масата. Беше лош знак, помисли си Джони, че загуби интерес към яденето.
— Каква е работата? — попита тя.
Внезапно и той загуби желание да яде. Отстрани чинията си и запали цигара.
— Това е нещо, което няма нужда да знаеш, бебче — подхвана. — Просто работа. Всичко, което трябва да казваш, ако някой ти задава въпроси, е, че сме прекарали нощта заедно тук и не съм те оставял нито за секунда. Ще го направиш ли?
Тя го гледаше втренчено, меките й черни очи бяха изплашени.
— Кой ще задава въпроси?
— Има вероятност никой да не задава, бебче. — Той се насили да се усмихне. — Но може ченгетата да питат… Може и Масино да пита.
Тя се дръпна уплашено.
— Не желая никакви неприятности, Джони. Не… Не искай това от мен.
Той бутна стола си назад и стана. Наполовина беше очаквал тази реакция, след като така добре познаваше Мелани. Отиде до прозореца и погледна надолу към бавно точещите се коли. Беше сигурен в нея. Ще го направи, казваше си той, но трябва първо да бъде убедена.
Остави да се възцари продължително мълчание, след това, като се обърна, се върна до масата и седна.
— Досега никога не съм те карал да правиш нещо за мен, нали? Нито веднъж. Аз съм направил много за теб. Имаш този апартамент, мебелите, имаш много неща, които съм ти дал, но никога не съм искал да правиш каквото и да било за мен… Сега искам. Важно е.
Тя го гледаше втренчено.
— Трябва само да кажа, че си бил тук през цялата нощ и не си излизал?
— Точно така. Да кажеш, че след вечеря сме се върнали тук и аз не съм излизал до осем часа сутринта. Разбра ли? Не съм мърдал оттук от десет часа тази вечер до осем часа утре сутринта.
Мелани погледна надолу към студената си палачинка.
— Добре, щом е толкова важно, мисля, че мога да го направя — рече колебливо.
— Чудесно. — Искаше му се да може да й довери колко важно беше. — Значи о’кей, ще го направиш?
— Не ми харесва, но ще го направя.
Той пъхна пръсти в косата си, като се опитваше да овладее раздразнението си.
— Бебче, това е сериозно. Ченгетата може да ти крещят. Знаеш как действат ченгетата. Трябва твърдо да отстояваш това. Дори ако Масино ти реве, трябва да упорстваш… Разбираш ли?
— Трябва ли да го направя, Джони? Бих предпочела да не е така.
Той я погали по ръката, като се опитваше да й вдъхне увереност.
— Ще изплатиш един дълг, бебче. Не искаш ли да ми помогнеш?
Тя се вгледа в него, очите й издаваха страха й. После сложи ръката си върху неговата и силно я стисна.
— О’кей, Джони… Ще го направя.
По тона й той разбра, че наистина ще го направи, и си отдъхна.