Изправи се, а тя заобиколи масата, за да се притисне към него. Ръката му се плъзна под нощницата й и обхвана твърдия й задник.
— Ще трябва да се задвижа, бебче — каза той. — Ще се видим довечера. Не се тревожи… Това е дребна работа, бебче… Само една малка лъжа.
Като я остави, той затича по стълбите към мястото, където беше паркирал колата си. След десет минути се озова в апартамента си. Избръсна се, взе душ. Докато стоеше под студената вода, се питаше дали на Мелани ще й стигне смелост да се изправи срещу Масино, ако работата се вкисне. Може би. Той докосна своя медальон на свети Христофор. Трикът в неговата кражба беше, че нямаше да позволи нито на ченгетата, нито дори на Масино да заподозрат кой е взел парите.
Потегли към офиса на Масино и пристигна няколко минути преди десет часа. Тони Капело и Ърни Ласини бяха вече там, подпираха стената в офиса и пушеха. Сами се качваше по стълбите, когато Джони влезе в сградата.
— Здрасти! — Джони направи пауза. — Големият ден. Уреди ли си униформата?
Лицето на Сами вече лъщеше от пот. Под чернотата на кожата му прозираше сив оттенък. Джони виждаше, че е изплашен до смърт, и знаеше, че паниката му ще нараства с увеличаването на събраните пари.
— Мистър Анди я урежда — отвърна дрезгаво Сами и влезе в стаята.
Тони и Ърни ги поздравиха. Четиримата мъже се повъртяха няколко минути, след това дойде Анди от стаята си с две чанти за парите. Бяха заключени заедно с белезник, а имаше и свободна халка, която беше закачена за една от чантите и която Анди щракна около китката на Сами.
Тони се обади:
— Не бих приел твоята работа и за цял бон. — Ухили се, като видя страха на Сами. — Човече! Някой тип може да ти фрасне ръката с брадва!
— Млък! — сопна се Джони заплашително. — Никой не размахва брадви.
Внезапно настъпи тишина, когато Масино влезе в офиса.
— Всичко наред ли е? — попита той Анди.
— Тръгват.
— Добре… — Масино се ухили на Джони. — Значи…
Джони чакаше с безизразно лице.
— Последна обиколка, а? — рече Масино. — Ти ще се оправяш добре с „бандитите“, Джони. — Погледна към Сами. — И ти ще си много добре като мой шофьор. О’кей, хайде, мърдайте. Големият сбор! — Той отиде до бюрото си и седна.
Докато Тони и Ърни, последвани от Сами, вървяха към вратата, Масино се обади:
— Джони?
Джони спря.
— На теб ли е оня дяволски медальон? — Масино се хилеше.
— Никога не се разделям с него, мистър Джо.
Масино кимна.
— Отваряй си очите! Този път може да ти потрябва.
— И тримата ще си отваряме очите, мистър Джо — отвърна спокойно Джони.
Четиримата мъже излязоха от офиса и поеха надолу по стълбите към колата на Джони.
След пет часа всичко беше приключило. Нямаше никакви неприятности. Полицията си затваряше очите, когато Джони паркираше на платното и забавяше движението. Парите се търкаляха към чантите. Сами, който очакваше всяка секунда да чуе трясъка на изстрел и да усети как куршумът пронизва тялото му, пелтечеше нечленоразделно, когато Джони спря пред зданието, в което се намираше офисът на Масино. Джони го бутна по рамото.
— Край — каза той спокойно: — Сега идва ред на ролс-ройса.
Но Сами все още не се чувстваше в безопасност. Трябваше да пресече тротоара, мъкнейки тежките чанти, преди най-сетне да достигне до офиса на Масино.
С Джони до себе си и Ърни и Тони отзад като ветрило, сложили пръст върху спусъка на пистолетите, той излезе от колата в дъжда. Сви се от страх пред тълпата, която чакаше пред входа, за да приветства четиримата мъже при пристигането им.
Последва благословеният полумрак на фоайето и пътуването нагоре с асансьора.
— Как се чувстваш, момче, като влачиш толкова много мангизи? — попита Тони.
Сами погледна към него, после встрани. Мислеше си, че утре ще бъде наистина в безопасност, издокаран в сива униформа, с фуражка с черна кокарда и ще се плъзга върху колелата на корнуолски ролс-ройс. След десет години страх той се бе измъкнал, без да бъде застрелян и без да му бъде отсечена ръката, и сега се упътваше към зелените ливади.
С Джони до себе си той се домъкна до офиса на Масино и стовари двете тежки чанти на бюрото му.
Анди беше там и чакаше. Масино дъвчеше угаснала пура. Когато Анди отключи белезника, Масино повдигна вежди към Джони. Това беше мълчалив въпрос: някакви неприятности? Джони поклати глава.