Тогава започна ритуалът по преброяването на парите. Той отне доста време. Най-после Анди погледна към Масино и като сви тънките си устни, изрече:
— Това е върхът, мистър Джо: сто осемдесет и шест хиляди. Бива си го сбора!
Джони усети по гърба му да минава гореща вълна. Това е то късмет! След няколко часа тази огромна сума щеше да е негова! Тридесетфутовка? Сега можеше да си направи нови планове. В главата му се замярка четиридесет и пет футова лодка.
Той видя как Анди завлече двете чанти в своята стая и след малко чу затръшването на вратата на старомодния сейф.
Масино измъкна от чекмеджето си бутилка „Джони Уокър“. Ърни извади чаши. Масино си наля щедро, след това подаде бутилката на Джони.
— Давай — рече Масино. — Ти си мое момче, Джони. Двадесет години! Исках да си тук при най-големия сбор. — Той се облегна назад ухилен. — Сега имаш кариера пред себе си.
Ърни наля останалите чаши. Сами отказа. Последва пауза, през която мъжете се чукнаха, след това звънна телефонът и Масино им даде знак да излязат.
Когато Джони и Сами слизаха по стълбите, Сами рече:
— Беше голям зор, мистър Джони, и съжалявам, че вече няма да работим заедно. Ти беше добър към мен. Помагаше ми. Искам да ти благодаря.
— Хайде да отидем да пийнем по бира — предложи Джони и като излезе на дъжда, усети пръските на морето по лицето си и люлеенето на четиридесет и пет футовката под краката си.
Те пиеха бира в полумрака на бара на Фреди.
— Мисля, че това е за сбогуване, Сами — рече Джони, когато Сами махна на бармана да повтори. — Видя ли… Никога нищо не се случи през всичките тези години. Напразно бра толкова страх.
— Може. — Сами поклати глава. — Има хора, които винаги се тревожат, и такива, които не ги е еня. Ти си късметлия, мистър Джони. Ти сякаш никога не се тревожиш.
Джони помисли за своята кражба. Да се тревожи? Не! В края на краищата минаваше четиридесетте: половината път до смъртта. Дори кражбата да се провалеше, щеше да може да си каже, когато ножът допреше до кокала, че поне се е опитал да осъществи една амбиция. Но кражбата нямаше да се провали. Ножът нямаше да опре до кокала.
Навън, под дъжда, двамата мъже — единият бял, другият чернокож — се погледнаха. Последва неловко мълчание, после Джони протегна ръка.
— Е, довиждане, Сами — каза той. — Ще поддържаме връзка.
Стиснаха си ръцете.
— Продължавай да пестиш — продължи Джони. — Аз ще бъда наблизо. Всякога и навсякъде, ако искаш да си побъбриш… Нали знаеш.
Очите на Сами се замъглиха.
— Знам, мистър Джони. Аз съм ти приятел… Не забравяй, мистър Джони. Аз съм твой приятел.
Джони леко го мушна в гърдите, след това си тръгна. Усети някаква врата да се затръшва зад него, отрязвайки къс от живота му. Затръшването на вратата в съзнанието му го предупреди, че сега още повече трябваше да разчита само на себе си.
Като караше бавно, той пристигна пред апартамента си в пет и двадесет, изкачи стълбите и влезе. Пиеше му се, но успя да се въздържи. Никакъв алкохол. Трябваше да бъде с ясен ум в тази работа. Никакво уиски, което би могло да го направи безразсъден. Мислеше за часовете пред себе си: вечерята с Мелани, бавно пълзящите минути. Отиде до прозореца и погледна надолу към тясната, задръстена с коли улица, след това се съблече, взе душ, облече най-хубавия си костюм и погледна часовника си. Беше шест часа. Божичко — мислеше той, докато чакаше. — Как се влачи времето!
Провери нещата, които щяха да му трябват: тежка гумена палка, сгънат вестник, чифт ръкавици, запалката, ключа за сейфа и ключа от бокса на гардероба. Остави всичко това на масата. Не му трябваше нищо друго, освен късмет. Пъхна пръсти под ризата си и докосна медальона на свети Христофор. След две години, мислеше си той, ще бъде в морето с ръчките на щурвала в ръце и ще управлява своята четиридесет и пет футова лодка по залива с обляно от слънце лице и сред рева на мощните мотори, които карат палубата да трепери.
Седнал до прозореца, той се заслуша в шума на улицата, който долиташе до него — бумтежа на колите и крясъците на децата, а стрелките на часовника му бавно допълзяха до седем и половина. Тогава стана, бутна палката в джоба на панталоните си, сложи си кобура, провери своя тридесет и осем милиметров пистолет, занесе вестника в банята и го навлажни под крана, след което го пъхна в джоба на сакото си, сложи двата ключа и ръкавиците в другия джоб и беше готов за тръгване.
Спря пред апартамента на Мелани точно в осем часа. Тя го чакаше на входната врата и влезе в колата веднага, щом Джони спря.