Затича се по улицата с тромав бяг, обиколи същите места, същите задни улички, все още пусти, като се изключи някоя заблудена котка или дърт пияница, спящ пред нечия врата.
Трябваше да се увери, че медальонът не е в офиса на Анди. Нямаше да има значение, ако го намереха в асансьора или в офиса на Масино, но щеше да бъде фатално, ако го намереха в офиса на Анди, защото никой никога, освен Анди и Бено не беше допускан там.
Силно запъхтян, Джони стигна до ъгъла на улицата, която водеше право към сградата. Спря внезапно, когато видя полицейска патрулна кола, паркирана отпред.
Твърде късно!
Бено беше дошъл на себе си и се беше обадил в полицията. Като продължаваше да стои в сянката, Джони видя как спря един линкълн, а от него се изсипаха Тони и Ърни и влетяха в сградата.
Къде беше загубил медальона?
„Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи.“
Вече не го носеше и беше достатъчно суеверен, за да бъде сигурен, че медальонът лежи пред сейфа: подписано признание, че той е взел парите! Погледна към автогарата „Грейхаунд“. Нямаше нерви да влезе там, да вземе двете тежки чанти и да ги натъпче в колата си. Тони или Ърни биха могли да погледнат през прозореца към улицата и да го забележат. Във всички случаи сега вече не смееше да използва колата си. Цялата банда я познаваше. А трябваше да бяга. Ако действаше бързо, можеше и да успее. Парите бяха в безопасност в бокса. Ще изчака, докато се поохлади атмосферата, след това ще се промъкне обратно, ще вземе парите и ще се измъкне. Знаеше, че мисли като идиот, но паниката го беше обзела.
С вой на сирени пристигнаха още полицейски коли.
Прилепен до стената, наблюдавайки с думкащо сърце, Джони видя как ролсът на Масино връхлетя и се лепна до бордюра. Видя Масино, който излезе от колата, бързо прекоси тротоара и влезе в сградата.
Трябваше веднага да напусне града, мислеше Джони. Пари? Трябваше да има пари, ако искаше да бъде с едни гърди пред Масино. Мислеше за всичките онези пари, скрити в бокса. Точно сега му бяха напълно безполезни. Трябваше незабавно да се махне от тук.
Мелани? Тя никога не е имала някакви пари. Мислите му препускаха. Може би се паникьосва напразно. Медальонът можеше да бъде навсякъде, но дълбоко в себе си той беше уверен, че е в офиса на Анди.
Сами!
Сами имаше три хиляди долара под кревата. Джони трябваше да има пари! Не би могъл да се скрие от Масино без пари.
Той затича по задните улички. Беше дълго бягане. Квартирата на Сами се намираше на половината път към противоположния край на града. Градският часовник отби и половина, когато Джони задъхан се заизкачва по стълбите, които водеха до квартирата на Сами на четвъртия етаж. Почука на вратата, но никой не отговори. Ослуша се, почука отново, след това натисна дръжката: вратата се оказа отключена.
— Сами?
Пръстите му заопипваха стената, намериха ключа и го щракнаха.
В малката стая имаше ниско легло, газова готварска печка с два кръга, кресло, очукан телевизор, но Сами го нямаше. Тогава Джони си спомни, че в петък вечер Сами винаги преспиваше при своето момиче Клой.
Той влезе в стаята и затвори вратата. Коленичи, затършува под леглото и напипа малката стоманена кутия, в която Сами му беше казал, че си пази спестяванията. Измъкна я. Не беше дори заключена! Като отвори капака, видя, че е натъпкана с десетдоларови банкноти. Не се поколеба, защото добре разбираше, че всяка загубена секунда намалява шансовете му за бягство.
Натъпка джобовете си с банкноти, като остави кутията празна. За миг се запита как ли ще реагира Сами, след това си каза, че само взема парите назаем. Не след дълго ще му ги изплати с лихва.
Излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите. Сега да се измъкне от града! Питаше се след колко ли време полицията ще успее да блокира улиците. Имаше такава опасност, но трябваше да се маха! Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета. Ако се наложеше, щеше да си пробие път със стрелба!
Вървеше по улиците, а мислите му хвърчаха. Трябваше да си намери скривалище! Място, където би могъл да изчезне напълно поне за един месец. Къде би могъл да отиде? Спомни си за Джовани Фюзели. Идеята беше окуражаваща, Фюзели беше най-добрият приятел на баща му. Трябва вече да бе прехвърлил седемдесетте. А може да бе умрял! Беше имал вест от него преди пет години. Живееше в малко градче — как се казваше, по дяволите? Джексън? Пексън? Джексън! Беше по магистралата за Маями. Ако можеше да стигне дотам, беше сигурен, че Фюзели ще го приюти.