— Сигурен ли си, че момичето нищо не знае?
— Сигурен съм. Изплаших кучката до посиране.
— И какво мислиш да правиш?
Масино стисна едрите си ръце в юмруци.
— Ако е офейкал от града, искам организацията да го издири. Ако е още тук, ще го намеря.
— Може да си купи добра защита с тая бала мангизи — рече Танца замислено. — О’кей, ще съобщя на Големия човек. Значи искаш да го намерим… така ли?
— Ако не се е заврял в някоя дупка тук — да.
— Не искам да започвам нищо прибързано, Джо. Щом веднъж организацията се задвижи, трудно е да се спре, а това струва пари. Да речем, че вече си се уверил, че не е в града, тогава ще ми дадеш зелена светлина, нали?
— Ако се е измъкнал, колкото по-дълго чакате, толкова по-далече ще отиде.
Танца се ухили зло.
— Няма значение колко далече ще отиде… И в Китай да отиде, ще го намерим. Досега никога не сме се проваляли. Първо се увери, че не е в града, после ние ще се заемем. — Той стана. — Опитвам се само да ти спестя парите, Джо. Ние не работим за нищо.
Когато Танца си отиде, Масино извика Тони и Ърни в офиса си.
— Идете в квартирата на Джони и я претърсете — заповяда той. — Искам всяка прашинка информация, всяко късче хартия, които можете да откриете там. Искам да разпратите наоколо някои от момчетата да поразпитат. Искам да знам кои са му приятелите.
Когато те излязоха, Масино се обади на лейтенант Мълиган.
— Нещо ново? — попита той, когато лейтенантът вдигна слушалката.
— Обзалагам се, че е офейкал — отвърна Мълиган. — Няма и следа от него. Изрових досието му, снимките от затвора и отпечатъците от пръстите му. Ще ти свършат ли някаква работа.
— Да. Искам всичко, което имате за него.
— Ще пратя човек с фотостатите2 веднага, мистър Масино.
— Ако случайно има някакви роднини, щяхте ли да знаете?
— Не личи от досието му. Баща му е умрял преди пет години.
— Нещо за него?
— Италианец. Работил е във фабрика за консервиране на плодове в Тампа. Джони е роден там.
Масино се замисли за момент.
— Кучето се връща при повърнатото. Може да се е отправил на юг.
— Да. Искате ли да сигнализирам на полицията във Флорида… Мога да го направя.
Масино се подвоуми, след това отвърна:
— Не. Аз мога да уредя това, но продължавайте да го търсите в града. — Той замълча, после добави: — Следващия път, когато минеш оттук, отбий се при Анди. Той има нещо за теб.
Докато Мълиган мънкаше благодарности, Масино затвори.
В седем часа вечерта Масино беше все още зад бюрото си. Пред него бяха разпръснати нещата, които му беше изпратил Мълиган, както и онези, който Тони и Ърни бяха открили в апартамента на Джони.
Анди се суетеше наоколо, палеше цигара от цигара, но мълчеше. Усещаше вихъра на ужасната ярост, който Масино едва сдържаше.
— И така, с какво разполагаме? — внезапно попита Масино.
— Той е нашият човек — каза Анди. — Вече няма никакво съмнение, след като е офейкал от града.
— Кой, по дяволите, можеше да помисли, че Джони ще ми погоди това? — кресна Масино, като блъсна назад стола си. — Кучи син! Е добре, о’кей, ще пусна организацията по дирите му. Може да отнеме време, но ще го намерят и тогава ще му се доще да не се е раждал!
Анди приближи до бюрото.
— Ето нещо, което ме заинтересува, мистър Джо — рече той, като взе от бюрото един омачкан брой на „Яхти и моторни лодки“ — техническо списание за корабостроители, което Тони беше намерил в апартамента на Джони. — Защо му е било това на Джони?
— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжа Масино. — Това нищо не означава.
Анди бързо прелистваше страниците, после се спря на една обява за тридесетфутова моторница с кабина, която беше оградена с молив.
— Погледни тук.
Масино го стрелна с поглед.
— И какво от това?
— Мислиш ли, че Джони се е интересувал от лодки? Мислиш ли, че планът му е бил да офейка с лодка?
Това прикова вниманието на Масино.
— Аха. Още една стрелка на юг.
— И още нещо. — Анди взе безвкусна коледна картичка, намерена също от Тони. На нея бе надраскано с разкривен почерк следното послание:
„Ще се видим някога.
Джовани Фюзели
2
Фотостат — уред за фотокопиране в негатив на документи и др. и самите получени по този начин копия.