— Карайте по магистралата вдясно — му каза то. — Няма проблеми: ще видите пътен знак, Джексън е на около тридесет мили оттук.
Ърни седна на мястото до шофьора. Когато можеше да избегне каквато и да било работа, го правеше. В края на краищата Тони беше с пет години по-млад от него, разсъждаваше той, така че защо, по дяволите, да не кара?
Когато излязоха на магистралата, той рече:
— Нека се организираме, Тони. Ако налетим на Джони, ти поемаш него, а аз — Фюзели. Става ли?
Тони се гипсира.
— Откъде ти хрумна, че аз ще поема това лайно Джони?
Ърни прикри леката си усмивка.
— Нали точно това искаш? Винаги си разправял, че превъзхождаш Джони с пистолета. Струва ми се, че вървим към разчистване на сметките. Това ти е шансът да докажеш, че си по-добър и по-бърз с желязото от него.
Тони се завъртя неспокойно. Някогашната репутация на Джони винаги беше висяла над него като черен облак, висеше и сега.
— Може би е по-добре и двамата да се погрижим за него — отвърна. — Този боклук знае да стреля.
— И ти знаеш. — Ърни се протегна. — Не ми ли каза дори миналата седмица, че Джони е стар и свършен? Ти го поемаш. Този Фюзели може да се окаже бърз колкото Джони.
Тони внезапно усети капки пот по челото си.
— Така че се разбрахме, а? — завърши Ърни, като ликуваше в себе си. — Първо стреляме и после говорим, нали?
Тони нищо не отвърна. Усещаше корава топка страх в корема си. Кара мълчаливо десет мили, после, като усети, че Ърни задрямва, се обади:
— Мислиш ли, че Джони наистина е взел цялата тази бала мангизи?
— Защо не? — Ърни се поразтърси, събуди се и запали цигара. — Боже! Да можех и аз да разполагам с толкова пари! Знаеш ли какво, Тони? Джони е по-голям смелчага от теб и мен.
— Може, но няма да се измъкне. Ако ние не го намерим, ще го спипа Големия човек. Копелето е тъпо.
— Възможно е, но поне опита, а това е повече, отколкото ти и аз бихме могли да направим. Винаги съществува възможност да се измъкне с мангизите.
Тони хвърли бърз поглед към дебелия си спътник.
— Ти си побъркан! Никой никога не се е изплъзвал на организацията и няма да й се изплъзне. Дори да отнеме години, те ще го открият, ако не успеем ние.
— Но я си помисли какво ще може да направи с тая бала мангизи, та дори и да е само за две години.
— По дяволите мангизите! Предпочитам да си остана жив.
— Ето пътния знак — каза Ърни. — Джексън — пет мили.
— Мога да чета — заяде се Тони, а кълбото от страх в стомаха му се затегна.
Джексън се оказа мъничко градче, където отглеждаха плодове, с главна улица, няколко консервни фабрики за плодове и отдалечени ферми.
Тони караше по главната улица, мина покрай малък чистичък хотел, покрай пощата, покрай универсален магазин, кино и кафене.
— Каква проклета дупка — рече той, докато спираше пред кафенето. — Да пийнем по бира. Може да попаднем на следа от Фюзели.
Усещаха, че хората по улицата — главно възрастни жени и още по-възрастни мъже, ги зяпат с любопитство.
Влязоха в кафенето, приближиха до бара и се покачиха на високите столчета.
Край масите се виждаха неколцина старци, сграбчили по чаша бира, които ги зяпнаха така, като че ли бяха екземпляри от зоологическа градина.
Барманът — дебел, оплешивяващ, с дружелюбно червендалесто лице, дойде при тях.
— Добрутро, гос’да. Какво ще обичате?
— По една бира — рече Ърни.
— Приятно е да се видят външни хора в това градче — продължи барманът, като им подаде бирата. — Името ми е Хари Дюкс. Добре дошли, гос’да.
Ърни забеляза, че въпреки дружелюбието си Дюкс ги гледа изпитателно, сякаш се мъчеше да реши кои са и какви са. Изглежда, вратовръзката на Тони на черни и розови цветя го безпокоеше.
Отпиха, после Ърни подхвърли:
— Имате симпатично малко градче.
Винаги той водеше разговорите, а Тони наблюдаваше, слухтеше и си държеше устата затворена.
— Не е лошо, благодаря. Малко е замряло, но можеше да е и по-зле. Има много старци, но вечер се оживява, когато момчетата и момичетата се върнат от беритба.
— Аха. — Ърни извади с претенциозен жест портфейла си и измъкна от него визитка, която винаги носеше със себе си. Случаите, в които тази визитка го беше измъквала от затруднения и му беше изкопчвала информация, бяха неизброими. Той я побутна по плота.
— Това за мен ли е? — попита Дюкс слисан.