— За какъв дявол? — попита Тони.
— Върви да купиш храна за два-три дни — нареди Ърни. — Не виждаш ли, че всички тези стари мърши ни гледат?
Тони пое надолу към универсалния магазин, а Ърни се пъхна в мястото до шофьора. Нахлупи шапката върху очите си и се отпусна да си почине.
След малко Тони се върна с огромен пакет бакалски стоки и бутилка скоч. Остави го на задната седалка, после се плъзна зад волана.
— А сега какво?
— Отиваме в Хемптън Хил или както там, един дявол знае, се казва — отсече Ърни.
— Мислиш ли, че идеята си я бива?
— Използвай си главата. Ние долетяхме със самолет. Джони и Фюзели пътуват с кола. Имаме четири-пет часа преднина. Обзалагам се, че ще донесат парите тук. Когато пристигнат, ще ги очистим, преди да са разбрали какво става. Но може да се наложи да почакаме.
Тони се замисли върху това, после измърмори:
— О’кей.
Като включи на скорост, той бързо подкара по широката улица, обградена от двете страни с дървета, натежали от портокали, и се отправи към Хемптън Хил.
Глава пета
С чаша кафе пред себе си Джони седеше на малка масичка и оглеждаше препълненото кафене. Наоколо се носеше нестихваща глъчка, идваща от шофьорите на тирове, които си подвикваха „здрасти“, ядяха хамбургери, изгълтваха безброй чаши кафе, после се надигаха и излизаха на бледото слънце, където притокът от все нови и нови тирове не спираше.
Джони погледна часовника си. Беше пет и двадесет и пет. Каза си, че трябва да потегли бързо, но досега нищо не бе предприел, защото всеки шофьор сякаш познаваше всички останали, а не му се щеше да отиде при група. Беше опитал с един мъж, който стоеше до него на опашката за бъркани яйца с шунка, но той поклати глава:
— Нямаш късмет, приятел. Никакви пътници — компанията забранява.
Тогава влезе яко сложен човек и Джони се изненада, че никой не го поздрави. Той отиде до бара, поръча си палачинки със сироп и кафе и се огледа за свободно място.
Джони му махна и като крепеше подноса с храна, едрият мъж дойде и седна.
Джони го заразглежда изпитателно: бивш боксьор, рече си той. Сплесканият нос и белезите правеха това предположение доста вероятно. Лицето му беше набраздено, тревожно и навъсено и въпреки това имаше нещо приятно у този мъж.
— Здрасти! — рече човекът, докато слагаше подноса с храна. — Джо Дейвис. Това проклето място винаги е препълнено.
— Ал Бианко — представи се Джони.
Дейвис започна да яде, а Джони запали цигара. Отново погледна часовника си. Времето течеше. Чудеше се, дали Масино е съобщил на организацията или какво въобще е направил.
— На юг ли отиваш?
Дейвис му хвърли поглед.
— Аха. Ти не си ли с камион?
— Търся някой да ме закара — подхвана Джони. — Ще си платя. Ще минаваш ли покрай Джексънвил?
— Точно през него минавам за Виро Бийч. — Дейвис погледна Джони, продължи да яде, после додаде: — Добре си дошъл. Нищо няма да ти струва. Радвам се, че ще имам компания.
— Благодаря — Джони допи кафето си. — Скоро ли смяташ да тръгваш?
— Веднага, щом прекарам този боклук през гърлото си. Пътят е ужасно дълъг.
— Ще те чакам навън — рече Джони и стана. — Ще се поизмия.
След като плати кафето, Джони отиде в тоалетната, изми си лицето и ръцете, после излезе на студения режещ въздух.
Стоеше и гледаше как големите камиони потеглят с тътен надолу по магистралата. После мислите му отново се върнаха към Масино. Усети в себе си топчица страх. Знаеше, че организацията никога не беше пропускала да намери своята жертва, както и да я убие.
Винаги има и първи път, рече си той и се усмихна, тъжно.
Кой знае? Може да влезе в историята. Първият човек, надвил мафията. Със студения вятър, който духаше в лицето му, той се чувстваше уверен. Кой знае?
Дейвис излезе от кафенето и Джони се присъедини към него. Насочиха се към стар раздрънкан камион, пълен с празни щайги от портокали.
— Ето я и бричката — каза Дейвис. — Истинска кучка! Още един курс и след това ще взема нов камион, ако имам късмет. Човече! Ако знаеш колко мили е навъртяла тая стара крава!
Той се метна в кабината. Джони заобиколи и седна на пътническото място. В кабината вонеше на пот, масло и бензинови пари. Пружините на седалката се забиваха в задника му. Щеше да бъде адско пътуване.
Дейвис включи мотора. Когато той запали, се чу стържещ звук, сякаш нещо в него се разпадна.
— Не се тревожи за шума — рече Дейвис — Силиците й са достатъчно, за да ни закара на юг. — Той включи на скорост и пое към магистралата.