Устните на Масино оголиха венците му в озъбена усмивка.
— Добра работа, Лу — рече той, след това, като повиши глас, се провикна за Анди.
Джони усети по лицето му да се стича ледена струйка и да се процежда в устата му. Различи неясна фигура, приведена над него. Страхът го сграбчи и той се напрегна, разтърси глава, помъчи се да фокусира погледа си. Приведената над него фигура доби ясни очертания: слаб брадат мъж с платнена шапка с козирка и с маскировъчно облекло. Имаше орлов нос и най-ясните, най-чисти сини очи, които Джони беше виждал някога.
— Спокойно — каза меко човекът. — Намерили сте приятел.
Джони с мъка се изправи до седнало положение. Веднага усети тъпа пулсираща болка в главата и остра пронизваща в десния глезен.
— Наранил съм си глезена — промърмори той, след това сграбчи шишето с вода, което мъжът държеше, и жадно започна да пие. — Пфу! — Свали шишето и погледна към мъжа подозрително.
— Навехнали сте се лошо — обади се човекът. — Няма счупени кости. Успокойте се. Ще повикам линейка. Наблизо ли живеете?
— Кой сте вие? — попита Джони. Ръката му се плъзна под сакото и изпотените му пръсти се свиха около дръжката на пистолета.
— Джей Фрийман — отвърна мъжът и се усмихна. Беше приседнал на пети. — Не се безпокойте. Ще ви помогна.
— Не!
Резкият тон на Джони накара Фрийман да го погледне изпитателно.
— Неприятности ли имате, приятелю?
Приятелю?
Никой не беше се обръщал така към него. Приятел?
Сега беше ред на Джони да погледне изпитателно Фрийман и това, което видя, беше успокояващо.
— Може и така да се каже — рече той. — Натясно съм, но имам пари. Ще ме скриете ли някъде, докато този проклет глезен се оправи?
Фрийман потупа Джони по мократа от пот ръка.
— Казах ви… Не се безпокойте. Неприятности с полицията ли имате?
— Още по-лошо.
— Хванете се за врата ми. Да тръгваме.
С изненадваща сила той привдигна Джони върху здравия му крак, след това, като го придържаше, му помогна да доскача по пътеката до края на джунглата, където в сянката беше паркиран стар раздрънкан форд.
Джони беше плувнал в пот и кракът го болеше, но Фрийман му помогна да седне в колата.
— Отпуснете се — рече му той, като се плъзна зад волана. — Няма за какво да се безпокоите.
Джони се отпусна. От болката в глезена не му се говореше. Излегна се в облечената с изкуствена кожа седалка благодарен, че пътува.
Смътно усещаше, че се движат по магистралата, после нагоре по черен път, след това по тясна пътека, където клоните на дърветата удряха отстрани по колата.
— Ето ни вкъщи — съобщи Фрийман и спря колата.
Джони вдигна глава. Видя ниско дървено бунгало, построено върху сечище и обградено отвсякъде с високи дървета. Стори му се добро и безопасно.
— Не се тревожете — каза Фрийман, излизайки от колата. — На сигурно място сте.
Той полуотнесе, полузавлече Джони в бунгалото, което се състоеше от всекидневна, две спални и баня с душ. Беше оскъдно мебелирано, но едната стена на всекидневната беше покрита с книги.
Фрийман вкара Джони в по-малката спалня и го подпря на стената. След това смъкна памучната покривка от леглото, внимателно го поведе и го настани в него.
— Само се отпуснете — посъветва го Фрийман и излезе.
Глезенът го болеше толкова силно, че едва забелязваше какво става наоколо. Лежеше в кревата, вторачен в дървения таван, и не вярваше, че всичко това се е случило с него.
Фрийман се върна с чаша ледена бира в ръка.
— Изпийте я. — Той подаде бирата на Джони. — Ще погледна глезена ви.
Джони изпи бирата на един дъх. Остави чашата на пода.
— Благодаря! Боже, човече! Как ми беше нужно точно това!
— Навехнали сте се лошо — рече Фрийман. Беше събул обувката и чорапа на Джони. — Но ще се оправите. След седмица ще можете да вървите.
Джони се привдигна.
— Седмица?
— Тук сте в безопасност, приятелю — успокои го Фрийман. — Никой никога не идва насам. Вероятно сте чужденец в този район. Аз съм известен като змияря, а нямате представа какъв ужас изпитват хората от змиите.