— Тогава ще купим камион и ще ги сложим в камиона… Какво толкова има?
Джони разбра, че трябва да й каже всичко.
— Чантите са в един бокс на гардероба за оставен багаж на автогара „Грейхаунд“, която е точно срещу офиса на Масино. Не можеш да ги натовариш в камион, без да те видят.
— Но трябва да има някакъв начин да ги взема!
— Масино е умен. Вероятно се е сетил за боксовете. Може би ги е поставил под наблюдение. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да проверя. — Джони помисли за момент. — Къде е най-близката телефонна кабина?
— В селото… В местния магазин.
— Имам връзка в Ийст Сити. Човекът ще ми каже какво става. Кога отваря магазинът?
— В седем и половина.
Той погледна часовника си. Беше пет и половина.
— Ще ме закараш ли с лодката отсреща?
Тя се двоумеше.
— Тук всички са очи и слух. Досега не знаят за съществуването ти. Можеш да предизвикаш сензация.
— Трябва да се добера до телефона.
Тя мисли дълго.
— Да речем, ще кажа на Салвадоре, че си ми доведен брат, който ми е дошъл на гости? Бъди любезен с него. Лесно може да бъде заблуден: само трябва да си любезен с него.
— Италианец? — Джони се стегна. — Кой е той?
— Собственикът на магазина: Салвадоре Бруно. Безобиден е. Ако пристигнем точно при отварянето на магазина, наоколо няма да има никого. Наистина ли трябва да се обадиш?
— Да.
— Имаш предвид, че щом разберем, че всичко е наред, можем да наемем кола и да вземем парите?
— Първо трябва да разбера.
Тя кимна.
— Ще направя кафе. Има време.
Той протегна ръка и я привлече към себе си.
— И за кафето ще остане време.
Моторницата влезе в малкото пристанище. Джони забеляза магазина: ниска паянтова постройка, която гледаше към водата. Погледна си часовника: беше минута след седем и половина и вратата беше отворена.
Носеше анорака си, за да прикрива пистолета и кобура. Очите му се взираха през водната повърхност, но все още нямаше никакви признаци на живот.
Фрида скочи на кея. Джони й подаде въжето и тя завърза лодката.
Двамата прекосиха черния път и влязоха в магазина.
— Телефонът е там — каза Фрида и посочи.
Докато влизаше в кабината, Джони зърна нисък дебел мъж, който се подаде иззад някаква завеса. Затвори вратата, обърна се с гръб и пъхна монета. Набра апартамента на Сами.
Последва пауза, после сънливият глас на Сами се обади:
— Кой е?
— Сами! Събуди се! Тук е Джони!
— Кой?
— Джони!
Тихо простенване от страх долетя отсреща.
— Слушай, Сами… Какво става там? Какви са новините?
— Мистър Джони… Молих те… Умолявах те да не ми се обаждаш. Мога да попадна в истинска беда. Аз…
— Стига, Сами! Ти си ми приятел… Не помниш ли? Какво става?
— Не знам. Нищо не знам. Никой нищо вече не говори, мистър Джони. Кълна се, че нищо не знам!
— Искам да направиш нещо за мен, Сами.
— Аз? Не направих ли достатъчно, мистър Джони? Взе ми всичките пари. Клой непрекъснато ме врънка за пари, а сега аз нямам какво да й дам. Брат ми…
— Зарежи това, Сами — ще си получиш парите. Сега слушай внимателно. Нали знаеш автогарата „Грейхаунд“?
— Аха. Знам я.
— Когато закараш шефа в офиса, влез вътре и си купи вестник. Поразходи се. Искам да разбереш дали има хора от бандата, забодени там. Разбра ли, Сами?
— Те… са забодени там, мистър Джони. Не ме питай защо, но са там. Ходих снощи за цигари и Тони и Ърни се мотаеха наоколо.
Джони кимна сам на себе си. Значи Масино подозираше, че парите са в някой от боксовете.
— О’кей, Сами. Не се тревожи за парите си. Скоро ще ти ги изпратя. — Той затвори.
Джони дълго стоя, втренчен в автомата. Беше въпрос на търпение. Колко ли дълго Масино щеше да наблюдава боксовете? Не би могъл да знае, че парите са там: само предполагаше. За това трябваше да се помисли. А какво да прави със Скот тази вечер?
Той отвори вратата и влезе в магазина.
— Джони! Ела да те запозная със Салвадоре! — повика го Фрида. Тя стоеше до един от щандовете. От другата страна се беше изправил ниският дебел мъж, който си подаде ръката.
— Много се радвам — рече той с широка усмивка. — Голяма изненада. Мисис Фрида не ми е казвала, че има доведен брат. Добре дошъл в Литъл Крийк.