Докато се ръкуваха, Джони огледа с бърз изпитателен поглед човека: оплешивяващ, около шестдесетгодишен, с рошави мустаци, малки умни очи и покрита с набола четина челюст.
— Минавах оттук — отвърна той. — Открих бизнес в Маями. Хубав магазин имате.
— Да, да, добър е. — Малките очички се впиха в лицето на Джони. — И вие сте италианец като мен, нали?
— Майка ми беше италианка. Старецът ни беше швед. — Той погледна Фрида, която кимна.
— Прилича на майка си, а?
— Това си личи.
— Аха. — Последва пауза. — Дълго ли ще останете?
— Много е хубаво тук. Не бързам да се върна на работа. — Джони се насили да се засмее. — В писмата си Фрида постоянно пишеше за това място, но нямах представа, че е толкова хубаво.
— Ловите ли риба?
— Обичам да ловя. Вчера хванах четирипаундово сефте… един костур.
Салвадоре грейна.
— Значи сте рибар.
— Може ли да получа два фунта бекон и дузина яйца? — прекъсна ги Фрида.
— Момент.
Салвадоре забърза към другия щанд. Джони и Фрида размениха погледи. Не казаха нищо.
След десет минути и още малко приказки те пресякоха кея към пристанището.
Салвадоре се загледа подире им, докато се отдалечаваха. Добродушното изражение на тлъстото му лице бавно избледня и малките му очички станаха като стъклени топчета.
Бръкна под тезгяха и измъкна вчерашния „Флорида Таймс“. Бързо прелисти страниците, докато намери обявата.
„Виждали ли сте този човек?“
Известно време втренчено гледа снимката, след това измъкна молива иззад ухото си и грижливо нарисува брада. Отново разгледа фотографията, отиде в телефонната кабина, пусна монета и избра номер.
Отговори ръмжащ глас.
— Бруно. Литъл Крийк — рече Салвадоре. — За онзи тип Джони Бианда. Тук има един новодошъл, който се казва Джони и прилича на него.
— Какъв тип?
Салвадоре разказа.
— Ако тя твърди, че й е доведен брат, защо, по дяволите, да не може да е доведен брат?
— Тая кукличка не си го получава от мъжа си. Обзалагам се, че ще каже каквото и да е, само и само да си го вземе от някого, а се вижда, че тоя тип върши това.
— Добре. Ще пратя някого да погледне. Имаме стотици за проверяване, дявол ги взел, но ще пратя някого.
— Кога?
— Откъде да знам? Когато се освободи човек.
— Ако е той, ще получа ли наградата?
— Ако е той — и линията прекъсна.
Шумът от мотора правеше разговора в лодката невъзможен. Джони седеше на носа и мислеше усилено. Собственикът на магазина беше предизвикал у него усещане за опасност. Трябваше да се обади на Сами, но сега разбра какъв риск бе поел. Мафиоти имаше навсякъде. И така, те наблюдаваха боксовете на автогарата „Грейхаунд“! Седнал на носа на лодката, той чувстваше бриза по лицето си. Загледан в носа, който пореше гладката водна повърхност, почувства как мрежата около него се затяга.
Завърза моторницата и последва Фрида на палубата на голямата лодка, като се отпусна в един от бамбуковите столове.
— Е?
Тя стоеше до него и той погледна в ярките й сини очи.
— Наблюдават боксовете.
Разочарованието в очите й го обезпокои. Алчна е за пари, помисли си. Тя седна до него.
— Какво ще правим тогава?
— Точно така… Какво ще правим? — Замисли се, загледан над езерото. — Когато планирах тази кражба, бебче, си казах, че ще трябва да бъда търпелив. Казах си, че няма да е безопасно да харча парите поне две-три години.
Тя се стегна.
— Две години ли?
— Докато парите са в бокса, е безопасно. Опитай да ги вземеш и ние с теб ще бъдем мъртви, а парите ще се върнат при Масино. Рано или късно ще му писне да държи под око боксовете. Може да продължи месец… даже шест месеца, но имам връзката в Ийст Сити. Човекът ще ми каже, когато температурата спадне, а дотогава ще трябва да чакаме.
— Не мислиш да стоиш тук шест месеца, нали?
— Не… Ще трябва да си намеря работа. Опитен съм с лодките. Ще отида в Тампа… Все ще намеря нещо.
— А аз какво ще правя? — Твърдата нотка в гласа й го накара да я погледне. Беше втренчила в него искрящите си очи.
— Имам малко пари. Ще ни бъде трудно, но ако искаш да дойдеш, ще се радвам да бъдеш с мен.
— Колко пари си отмъкнал от онзи човек, Джони? Не си ми казал.
Той и не възнамеряваше да й каже.