— Тогава защо ме безпокоиш? — попита Масино. — Ти си натоварен да го търсиш, нали така? Ами провери го!
— Искаме едно от твоите момчета, за да го разпознае. И дума не може да става да се започне нещо, без да сме сигурни. Можеш ли да пратиш някого?
— О’кей. Ще пратя Тони.
— Отлично. Кажи му да отлети до Ню Саймара, след това да вземе такси до Крайбрежния бар. Всички шофьори знаят къде е. Да пита за Луиджи. Той ни е връзката. Ще уреди три-четири човека да заведат Тони до Литъл Крийк. Разбрано?
Масино драскаше по един бележник.
— Аха — отвърна и затвори телефона.
Обърна се към Берили.
— Намери Тони. Предай му това. Трябва да отлети с първия самолет. Кажи му, че задачата му е да разпознае някакъв тип, за когото Танца смята, че е Бианда. Тръгвай!
Берили намери Тони, който си пиеше бирата с Ърни, в един бар, посещаван редовно от хората на Масино. Тони и Ърни току-що се бяха върнали от дълго досадно дежурство край боксовете за оставен багаж и Тони мърмореше.
Ърни, който нямаше нищо против всяка работа, при която си седиш и мързелуваш, го слушаше с отегчено изражение на тлъстото лице.
— Я виж кой е тук! — възкликна той, когато видя Берили да влиза.
— Тоя мръсник! — Тони се усмихна презрително. — За какво ли го бива?
Берили дойде при тях и седна на масата им.
— Има работа за теб. — Той мразеше Тони и му беше приятно, че носи лоши новини. — Шефът нареди да отлетиш незабавно за Ню Саймара… където, по дяволите, и да се намира този град. Ето… Тук всичко е написано.
Тони взе късчето хартия, прочете написаното и погледна безизразно Берили.
— За какъв дявол е всичко това? — попита.
— Този тип Луиджи смята, че са напипали Джони. Иска някой да отиде там да го разпознае, преди да се задействат.
— Джони?
Тони пребледня.
— Аха. Шефът каза веднага да тръгнеш.
— Е, това ще е велик момент — обади се Ърни и се изкиска, ликуващо, — когато се изправиш пред Джони! Човече! Бих искал да те зърна отнякъде!
Тони го изпсува.
— Сигурен ли си, че шефът е избрал мен?
Берили му се усмихна подигравателно.
— Можеш да му се обадиш. Да не би да се отказваш от задачата?
Тони облиза устни, като усещаше, че двамата мъже го наблюдават и се хилят. Стана и излезе от бара.
Джони се върна в жилището около обяд с три доста големи шарана. Беше го притеснявал аноракът, но трябваше да го носи, за да скрива пистолета и кобура. Каза си, че отсега нататък няма да се движи без оръжие. Инстинктът му за опасност се беше събудил. Докато ловеше риба, все мислеше за Салвадоре. Човекът беше се показал доброжелателен, но това не означаваше нищо. Мафията имаше връзки навсякъде. Спомни си думите на Салвадоре: „И ти ли си италианец като мен?“. На пръв поглед безобидна реплика, но тя можеше да означава и неприятности.
Все пак спокойствието на езерото, тишината, фактът, че никой не се виждаше наоколо, му даваха усещането за сигурност, но въпреки това трябваше да носи пистолета.
Изсипа рибата в кухненската мивка. Нямаше и следа от Фрида. Отиде в стаята си, коленичи, погледна под кревата и се усмихна.
Беше оставил куфара леко под ъгъл, а сега той беше изправен. Това можеше да означава само едно: че Фрида го е пипала. Измъкна го и провери ключалките. Бяха доста паянтови и беше възможно да е намерила ключ, с който да ги е отворила. Отключи куфара и преброи десетдоларовите банкноти. От парите на Сами му бяха останали две хиляди осемстотин петдесет и седем долара. Отново заключи куфара и го бутна под кревата, след това отиде на палубата.
Препича се на слънцето повече от час, когато чу Фрида да прекосява проскърцващия кей.
— Здрасти! Къде беше? — попита, когато тя дойде при него на палубата.
— Разхождах се. Хвана ли риба?
— Три черни шарана.
— Боже мой! Пак шарани!
— Костурите са плашливи.
Тя отиде до парапета и застана до него, опряла ръце и с тяло, леко приведено напред. Джони се загледа в меката извивка на ханша й. Мина зад нея и обхвана гърдите й, тялото му се притисна към мекотата й.
Тя се изплъзна от ръцете му.
— Стига! — сряза го грубо. — Не можем да прекараме цялата седмица в… — Тя употреби грозната петбуквена дума и това подразни Джони.