Но може да се намери някой достатъчно умен, помисли си Джони, и като пъхна пръсти под ризата си, докосна медальона на свети Христофор.
Глава втора
Мелани Карели, момичето на Джони, беше родена в бедняшки квартал на Неапол. На четиригодишна възраст беше изпратена заедно с други деца да проси от туристите по улицата. Животът за нея и родителите й беше тежък. Баща й — сакат човек, упорито предлагаше пощенски картички и фалшиви писалки „Паркър“ пред по-добрите хотели. Майка й вземаше пране вкъщи.
Когато Мелани стана на петнадесет години, дядо й, който имаше шивашко предприятие в Бруклин, й писа, че може да я използва в мъничката си фабрика, и майка й и баща й с радост я изпратиха: третокласният корабен билет беше купен от дядо й. Мелани твърде много си падаше по момчетата и родителите й се ужасяваха от почти сигурните изгледи рано или късно да им тръсне някое нежелано бебе.
Три убийствени години тя беше работила във фабриката и накрая реши, че не това ще бъде нейният път в живота. Открадна петдесет долара от дядо си и напусна Бруклин. Когато пристигна в Ийст Сити — града на Джони — реши, че е достатъчно далече от Ню Йорк, за да е в безопасност, и се установи там. Всъщност нямаше защо да се тревожи за безопасността си: дядо й беше много доволен, когато откри, че я няма.
Намери си работа като сервитьорка в долнопробен снекбар, но часовете бяха убийствени. Напусна, последваха други работи, после, след една година, я взеха в един от многото евтини магазини в града, което я задоволи. Заплатата не беше голяма, но най-после беше самостоятелна, без някой постоянно да й нарежда какво да прави и как да се държи, а си имаше и малка стая, която беше нейна и само нейна.
Мелани имаше прелъстителна хубост, без да е красива. Имаше дълга, черна като антрацит коса, едри гърди, яки бедра и горещото слънце на Неапол в кръвта си. Мъжете, когато я поглеждаха, разбираха това. Закупчикът на магазина — стеснителен дебел мъж, който живееше в постоянен ужас от жена си, беше полудял по нея. От време на време тя му позволяваше да пъхне ръка под полата й, но не повече, а за отплата той я направи отговорничка на щанда за мъжки ризи, което увеличи заплатата й.
Именно когато си купуваше ризи, Джони Бианда бе привлечен от нея. По онова време беше без момиче — бе се скарал с една прекалено придирчива случайна позната, така че имаше нужда от приятелка. Както винаги, Мелани се нуждаеше от мъж. Той я покани на вечеря. Показа се щедър и през последвалите три години връзката им беше постоянна.
Два месеца след като срещна Джони, Мелани се премести от мъничката си стаичка в двустаен апартамент във висока сграда, за който Джони плащаше наема и купи мебелите.
Въпреки че му беше благодарна и го харесваше, Мелани съжаляваше, че беше толкова по-възрастен, че беше масивен и далеч не обаятелен, но той се отнасяше добре с нея, беше мил и винаги готов да се поохарчи за прищевките й. Срещаха се три пъти седмично. Понякога той я водеше навън за вечеря и после на кино, понякога тя готвеше италиански ястия за него вкъщи. Каквато и да беше програмата, тя винаги завършваше в голямото двойно легло, което Джони й бе купил, и тогава, при целия си голям опит с по-млади мъже, тя истински оценяваше Джони като любовник. Той можеше да я задоволи както никой друг.
За Джони, макар толкова по-млада от него и вятърничава, Мелани беше момиче, на което чувстваше, че може да има доверие, а това беше важно за него. Беше му писнало от използвачките, измамничките и истеричките, с които беше се свързвал досега. Мелани му дойде като глътка чист въздух. За него тя беше повече от привлекателна: беше като стръвница в леглото и не дърдореше както всичките онези жени. Беше доволна да седи до него мълчаливо или да говори, когато той беше в настроение, и никога не намекваше за женитба.
Джони чувстваше до мозъка на костите си, че никога няма да се ожени. Не искаше постоянна жена. Единственото му желание беше да има лодка, море и секс, когато е в подходящо настроение. Знаеше, че рано или късно ще загуби Мелани. Ще се появи някой млад мръсник с малко пари и това ще е краят. Понеже знаеше, че евентуално ще я загуби, никога не беше й казвал за силното си желание да има лодка и сега, когато беше готов да извърши кражбата, благодареше на съдбата, че не й беше доверил това — не само на нея, а и на никой друг. Масино беше специалист по изтръгването на информация от когото поискаше и ако кражбата се вкиснеше и Масино започнеше да подозира дори него (Джони) в отмъкването на парите, той брутално щеше да притисне всеки, свързан по някакъв начин с Джони. Ако Масино някога надушеше, че Джони е луд на тема лодки, трябваше завинаги да се прости с тях.