Артър Кларк
Чукът на Бога
Всички описани събития от миналото са се случили на посочените места и в посоченото време; всички бъдещи събития е възможно да се случат.
Но едно е сигурно.
Рано или късно, ние ще се срещнем с Кали.
ПЪРВА ЧАСТ
Беше с размера на малка къща, тежеше девет хиляди тона и се движеше с петдесет хиляди километра в час. Когато преминаваше над Националния парк Гранд Титън, един чевръст турист успя да фотографира ярко пламтящото огнено кълбо и дългата му димна опашка. За по-малко от две минути то проряза земната атмосфера и се върна в космоса.
И най-малката промяна в орбитата му по време на милиардите години кръжене около слънцето би го запратила върху който и да е от големите градове на Земята — с взривна сила пет пъти по-голяма от тази на бомбата, разрушила Хирошима.
Беше 10 август 1972 г.
1
ВЪН ОТ АФРИКА
Робърт Сингх обичаше да се разхожда през гората с малкия си син Тоби. Естествено, това беше кротка и тиха гора, гарантирана срещу опасни животни, но представляваше вълнуващ контраст с природата, която обкръжаваше последното им жилище в пустинята Аризона. И преди всичко беше прекрасно да се живее тъй близо до океана, към който всички космонавти изпитват дълбоко стаена симпатия. Дори и тук, на това открито пространство, разположено почти на километър навътре в сушата, той долавяше едва-едва рева на гонения от мусоните прибой, който се разбиваше върху външния риф.
— Какво е това, татко? — попита четиригодишното момченце и посочи дребно, космато личице, с бели мустачки по края, което надничаше към тях сред листата.
— Ъ-ъ… ами, някаква маймунка. Защо не попиташ Мозъка?
— Попитах го. Обаче не ми отговаря.
Поредният проблем, помисли си Сингх. Имаше мигове, когато той копнееше за простичкия живот на своите предци по прашните равнини на Индия, макар и да знаеше добре, че такъв живот не би му понесъл дори няколко милисекунди.
— Опитай отново, Тоби. Понякога говориш прекалено бързо — и Централния дом не може да разпознае гласа ти. Нали не си забравил да изпратиш изображение? Той не би могъл да отговори какво си видял ти, освен ако не го види и самият той.
— Пфу! Забравих.
Сингх се включи в личния канал на сина си навреме, за да улови отговора на Центъра.
— Това е бял колобус, семейство Серкопитеци…
— Благодаря, Мозък. Мога ли да си поиграя с него?
— Не ми харесва много тази идея — намеси се бързо Сингх. — Може да те ухапе. А най-вероятно има и бълхи. Твоите робоиграчки са много по-хубави.
— Не и колкото Тигрет.
— Но правят много по-малко бели — макар че, слава Богу, тя е вече опитомена. Както и да е, време е да си вървим у дома. И, добави той наум, да видим докъде я е докарала Фрейда с нейните проблеми с Центъра…
Откакто Скайлифт Сървис построи дома им тук в Африка, се бе случила цяла поредица от дребни неприятности. Последната и евентуално най-сериозната, беше със системата за рециклиране на храната. Макар и гарантирана срещу повреди, така че рискът от хранително отравяне бе астрономически нищожен, филе-миньонът снощи имаше странен метален привкус. Фрейда сухо предположи, че най-вероятно ще им се наложи да се върнат към живота на ловците от пределектронната епоха и да си готвят храната на истински огън от съчки. Понякога чувството й за хумор бе малко странно: самата идея да ядат истинско месо, отрязано от убито животно, беше разбира се направо отблъскваща…
— Може ли да отидем на брега?
Тоби, който бе прекарал по-голямата част от живота си обграден от пясъци, бе очарован от морето: той все още не бе в състояние напълно да осъзнае, че е възможно да съществува толкова много вода на едно място. Още щом североизточният мусон поотслабна, баща му сам искаше да го заведе на рифа и да му покаже чудесата, скрити сега от гневните вълни.
— Да чуем какво ще ни каже Мама.
— Мама казва, че ви е време да се връщате в къщи. Вие двамата да не сте забравили, че днес следобед ще имаме гости? А в твоята стая, Тоби, е пълна бъркотия. Време е ти сам да си я оправиш — а не да я оставяш на Доркас.
— Но аз я програмирах…
— Не спори. Хайде прибирайте се, и двамата!
Устните на Тоби се присвиха в една до болка позната ответна гримаса. Но все пак имаше случаи, когато дисциплината вземаше връх над любовта; Сингх вдигна Тоби и се запъти обратно към къщата с леко подритващото вързопче в ръцете си. Тоби беше прекалено тежък, за да може да го носи надалеч, но съпротивата му скоро утихна и баща му се зарадва, че вече може да го пусне да продължи със собствени сили.