И двата похвата бяха добри, но за това, което ставаше в момента, не съществуваше прецедент. До този ден всички костюми представляваха бухнали облекла, които ограничаваха подвижността на тялото и добавяха такава огромна маса върху човека, че се налагаше да употребиш физическо усилие, за да тръгнеш, а понякога и за да спреш. Но този костюм беше нещо съвършено различно.
Робърт Сингх се бе опитал да обясни тези различия — без при това да издава някакви професионални тайни — по време на едно от неизбежните интервюта преди състезанието.
— Как сме успели да го направим толкова лек ли? — отговори той с въпрос на първия въпрос. — Е, той не е предназначен за използване през деня.
— Какво значение има това?
— Няма нужда от система за охлаждане. А слънцето може да те напомпи с цял киловат. Ето защо се състезаваме през нощта.
— О-о. Аз пък се чудех. А няма ли да ви стане твърде студено? Температурите през лунната нощ не достигаха ли до няколко хиляди градуса под нулата?
Сингх се опита да не се разсмее на този глупав въпрос.
— Тялото на човека произвежда всичката топлина, от която то се нуждае, дори и на Луната. А при един маратон, дори много повече, отколкото е необходимо.
— Но можете ли всъщност да бягате така, увит като мумия?
— Почакайте и ще видите.
Обграден от сигурността на студиото, той говореше уверено. Но сега, застанал прав на голата лунна повърхност, тази фраза „като мумия“ ехтеше в мислите му като призрачна заплаха. Не беше особено обнадеждаващо сравнение.
Но той се утешаваше с мисълта, че все пак не е съвсем точно. Не беше увит в плат, а стоеше изпънат в костюм от две части — едната активна, другата пасивна. Вътрешната, направена от памук, го обвиваше от глава до пети и представляваше основата на една гъста мрежа от тънички, порести тръбички, предназначени да отвеждат потта и излишната топлина. Над него беше жилавия и изключително гъвкав защитен костюм, направен от гумирана материя и прикрепен чрез метален пръстен към каска, която позволяваше видимост от 180 градуса. Когато Сингх бе запитал: „Защо не пълна кръгова видимост?“, му отговориха твърдо: „Когато бягаш, никога не се обръщай назад!“
Е, сега бе часът на истината. Използвайки и двата си крака, той се изтласка нагоре и описа тъп ъгъл, като умишлено приложи възможно най-малко усилие. И все пак след две секунди достигна връхната точка на траекторията си и пое успоредно на лунната повърхност, но на около четири метра над нея. Това би представлявал нов рекорд на Земята, където високият скок си стоеше все под трите метра вече половин век.
За миг времето забави своя ход и сякаш бавно запълзя. Той виждаше под себе си огромната, бляскава повърхност, която се простираше в равен полукръг чак до хоризонта. Светлината от Земята падаше косо над дясното му рамо и му създаваше невероятната илюзия, че Синус Иридум е покрита със сняг. Всички останали състезатели бяха пред него, някои се издигаха, а някои се спускаха надолу по своите извити параболи. А един падаше право с главата надолу — слава Богу, че не беше на негово място и не бе направил тази неприятна грешка.
Приземи се първо на краката си и под него избухна облаче прах. Остави инерцията да го насочи отново напред и зачака тялото му да застане в подходящ ъгъл, преди отново да отскочи.
Бързо бе разбрал, че тайната на лунното бягане се състои в това да не скачаш твърде високо и после да се спуснеш надолу прекалено стръмно и да загубиш инерция при приземяването. След няколко минути експериментиране той намери най-доброто средно положение и установи стабилен ритъм. С каква ли бързина се движеше? Нямаше как да го установи на този терен без особени ориентири, но вече бе изминал повече от половината път до пилона, маркиращ първия километър.
И нещо по-важно — беше изпреварил всички останали; на сто метра разстояние зад него нямаше никой. И въпреки предупреждението „да не гледа никога назад“, все пак можеше да си позволи лукса да проверява от време на време как върви надпреварата. И изобщо не се изненада когато разбра, че са останали само трима състезатели.
— Почвам да се чувствам самотен тук навън — каза той. — Какво става?
Радиоканалът по принцип беше личен, но той се съмняваше, че наистина е така. Другите отбори и журналистите със сигурност го подслушваха.
— Годар е получил бавен теч. Какво е твоето състояние?
— Кондиция 7.
Всеки, който ги слушаше, лесно би могъл да се досети какво означава това. Но нямаше значение. Седмицата бе щастливо число и Сингх се надяваше, че ще продължи да го използва до края на състезанието.