— Току-що мина покрай единия пилон — каза гласът в ухото му. — Изминало време — четири минути, десет секунди. Номер две е на петдесет метра зад теб, на постоянна дистанция.
Трябва да се справям по-добре, помисли си Сингх. Дори и на Земята всеки би могъл да пробяга един километър за четири минути. Но аз сега влизам в ритъм.
Докато достигне пилона на втория километър той вече бе установил твърд, удобен ритъм и бе покрил дистанцията за по-малко от четири минути. И ако можеше да поддържа такава скорост — макар че, разбира се, това беше невъзможно — щеше да стигне финиша след около три часа. Никой всъщност не знаеше колко точно ще отнеме пробягването на традиционното маратонско разстояние от 42 км на Луната. Догадките варираха от силно оптимистичните два часа, до десет часа. Сингх се надяваше да се справи за пет.
Костюмът като че ли действаше според очакванията: не ограничаваше движенията му във важни моменти, а кислородният регулатор работеше в съответствие с изискванията, които налагаха белите му дробове. Започваше да му харесва. Това не беше просто надбягване; бе една истинска новост в полето на човешкия опит, разкриваща необозрими хоризонти в атлетиката, а може би и много повече.
Петдесет минути по-късно, при пилона на десетия километър, той получи поздравително съобщение.
— Добре се справяш. Отпадна още един състезател — на Циолковски.
— Какво й се е случило?
— Няма значение. Ще ти кажем после. Но е добре.
Сингх се опита да отгатне. Веднъж, в началото на тренировките, едва не му прилоша от този костюм. Не бе никак дребна работа, тъй като случаят можеше да завърши с особено неприятна смърт. Спомни си как ужасно се чувстваше, като затворен в студена мидена черупка, малко преди да дойде пристъпът, но той го предотврати, увеличавайки притока на кислород и усилвайки термостата. Така и не разбра причините за тези симптоми: може да е било от нерви или пък бе ял нещо лошо преди това — нещо безвкусно, висококалорично, но с малко остатъчна стойност, която да може да се изследва, тъй като костюмите се правеха с пълен комплект от санитарни приспособления.
Опитвайки се умишлено да откъсне вниманието си от тази определено ненужна линия на мисълта, Сингх се свърза с треньора си.
— Ако нещата продължават така, може и да завърша вървейки. Вече трима са се отказали, а едва започнахме.
— Не ставай прекалено самоуверен. Боб. Спомни си за костенурката и заека.
— Не знам за тях. Но разбирам какво искаш да ми кажеш.
Той разбра още по-добре при пилона на петнайсети километър. От известно време усещаше едно усилващо се схващане в левия крак. Ставаше все по-трудно да го сгъва при приземяването и естествено, отблъскването, което следваше веднага след това, се получаваше изкривено. Той очевидно се изморяваше, но това трябваше да се очаква. Костюмът като че ли все още работеше великолепно, тъй че в действителност той нямаше сериозни проблеми. Може би не беше зле да спре и да си почине малко. В правилата не се казваше нищо против такова действие.
Той спря напълно и се огледа. Нищо не се бе променило, с изключение на това, че върховете на Хераклидите се бяха снишили на изток. Но най-неочакваното бе представянето на Земния червей от МИТ. Робърт Стийл (съвпадението на инициалите и първите им имена беше много странно) беше всъщност преди представителя на Клавиус, въпреки че никога не бе правил „истински“ тренировки. Да не би инженерите на МИТ да знаеха нещо, което местните не допускаха?
— Добре ли си, Боб? — попита треньорът разтревожен.
— Още съм на седмица. Просто си почивам малко. Но се чудя на този от МИТ. Справя се чудесно.
— Да, за землянин. Но нали ти казах да не гледаш назад. Ние ще го държим под око.
Озадачен, но не и разтревожен, Сингх се съсредоточи за кратко върху няколко упражнения, които биха били невъзможни за изпълнение в традиционен костюм. Той дори полегна в мекия реголит и няколко минути симулира каране на невидимо колело. Това също беше нещо, което се случваше за пръв път на Луната. Надяваше се зрителите да го оценят.
Когато се изправи отново на крака, не можа да устои на изкушението да хвърли бърз поглед назад. Клавиус беше поне на триста метра зад него и се полюшваше от една страна на друга, което бе сигурен признак за умора. Е, дизайнерите на твоя костюм не са толкова добри колкото моите, си каза Сингх. Не мисля, че още дълго ще останем заедно.
Но това със сигурност не се отнасяше за г-н Робърт от МИТ. Нещо повече, той като че ли се приближаваше.
Сингх реши да промени начина си на придвижване, да включи в движение и други групи мускули и така да намали риска от схващане — още една опасност, за която треньорът му го бе предупредил. Скачането като кенгуру беше ефикасно и просто, но краченето с отскоци бе по-удобно и по-малко уморително, просто защото бе по-естествено.