При пилона на двайсети километър обаче той се върна пак към подскока тип „кенгуру“, за да натоварва мускулите си еднакво. Вече ожадняваше и си смукна няколко дециграма плодов сок от тръбичката, поставена на удобно място в каската му.
Оставаха още двадесет и два километра и сега, освен него, имаше само още един състезател. Клавиус най-после се беше предал. На първия лунен маратон нямаше да има бронзов медал. Това се превърна в една надпревара между Луната и Земята.
— Поздравления, Боб — позасмя се треньорът му няколко километра по-късно. — Ти току-що направи двехилядния гигантски скок в историята на човечеството. Нийл Армстронг би се гордял с теб.
— Не мисля, че си ги броил, но ми е приятно да го чуя. Имам един малък проблем.
— Какъв?
— Звучи смешно, но май че ми изстиват краката.
Настъпи такова дълго мълчание, че той повтори оплакването си.
— Само проверявах, Боб, Сигурен съм, че няма от какво да се притесняваш.
— Надявам се.
Наистина изглеждаше дреболия, но в космоса дреболии не съществуват. Последните десет-петнайсет минути Сингх усещаше леко неразположение: имаше чувството, че върви в сняг, обут с обувки или ботуши, които не успяваха да изолират студа. И ставаше все по-зле.
Е, в Залива на дъгите със сигурност нямаше сняг, макар че земната светлина често създаваше подобна илюзия. Но тук в полунощ по местно време, реголитът бе много по-студен, отколкото снега на Антарктида през зимата — поне със сто градуса по-студен.
Това обаче не би трябвало да има значение. Реголитът беше много лош проводник на топлината и изолацията на костюма при стъпалата би трябвало да му осигурява максимална защита. Но съвсем очевидно не успяваше да го стори.
В слушалката му се чу извинително покашляне.
— Съжалявам за случилото се, Боб. Предполагам, че е трябвало да направим подметките по-дебели.
— Сега ли ми го казваш? Е, ще трябва да се примиря.
Но след двадесет минути той вече не беше така уверен, че ще успее. Неудобството започна да преминава в болка, а стъпалата му започваха да замръзват. Никога не беше ходил на място със студен климат и това усещане бе нещо непознато за него. Не знаеше как да се справи с проблема, нито как да познае кога симптомите наистина започват да се превръщат в сигнал за реална опасност. Доколкото си спомняше, май полярните изследователи бяха изложени на постоянния риск да загубят пръстите на краката си, а дори и цели крайници, нали? Освен неудобството, което това щеше да повлече след себе си, той не искаше да си губи времето, лежейки в отделение за регенерация. За пълно регенериране на стъпало отиваше цяла седмица…
— Какво става? — попита разтревоженият глас на треньора му. — Положението май започва да става опасно, а?
Положението не беше опасно, беше направо убийствено. Костваше му невероятни усилия на волята да не крещи от болка всеки път, когато падаше долу и заравяше крака в унищожителния прах, който изсмукваше силите му.
— Трябва да си почина няколко минути и да поразмисля.
Сингх внимателно се сниши върху нежно слягащата се под краката му повърхност, като се чудеше дали студената тръпка няма да пробие мигновено и в горната част на костюма. Но нямаше такива признаци и той си отдъхна. Най-вероятно беше в безопасност за няколко минути и се надяваше да получи достатъчно предупредителни симптоми, преди Луната да замрази тялото му до смърт. Робърт вдигна краката си нагоре и сви пръсти. Слава Богу, поне ги усещаше и те се подчиняваха на волята му.
А сега какво? Журналистите в наблюдателния камион сигурно си мислеха, че е полудял или че провежда някакъв странен религиозен ритуал — като вдига подметките си към лика на звездите. Зачуди се какви ли ги говорят на далечните си слушатели.
Сега, когато краката му не бяха в контакт с повърхността, се чувстваше малко по-добре и кръвообращението му започваше да печели битката със загубата на топлина. Но дали само изплашеното му въображение бе единствената причина да чувства слаба тръпка долу ниско в гърба?
Мигновено го прониза друга тревожна мисъл. Топля краката си на нощното небе — черпейки сили от самата Вселена. А както е известно на всеки ученик, температурата е само с три градуса по-висока от абсолютната нула. И в сравнение с нея лунният реголит е като вряла вода.
В такъв случай дали постъпвам правилно? Краката ми със сигурност не се затоплят поради контакта с космическия хладилник.
Почти прострян насред Залива на дъгите, изпънал крака под абсурден ъгъл към едва забележимите звезди и бляскавата Земя, Робърт Сингх напъваше мислите си над този малък проблем от физиката. Вероятно имаше твърде много действащи фактори, за да може да се даде бърз отговор, но този щеше да свърши работа с известна приблизителност…