Проблемът беше: „проводимост срещу излъчване“. Материалът на неговите подметки бе по-добър в първото отколкото във второто. Те губеха топлината по-бързо, отколкото неговото тяло успяваше да я генерира, когато се намираха в съприкосновение с лунния реголит. Но положението беше обратното, когато излъчваха в откритото пространство. За негово щастие.
— МИТ те настига, Боб. Тръгвай вече.
Сингх се възхити на настойчивия си преследвач. Заслужаваше си среброто. Но проклет да съм, ако го оставя да ми отмъкне златото. И ето го — пак на трасето. Само още десет километра. Да кажем — няколко хиляди подскока.
Първите три-четири не бяха толкова лоши, но после студът отново започна да нахлува. Сингх знаеше, че ако спре отново, няма да може да продължи повече. Единствената възможност бе да стиска зъби и да се преструва, че болката е просто илюзия, която може да бъде отмината с усилие на волята. Къде беше виждал прекрасен пример в това отношение? Измина още един изпълнен с агония километър, преди да успее да си спомни точно.
Преди години бе гледал един видеофилм на повече от сто години за нестинари от някаква религиозна секта на Земята. Имаше изкопана продълговата яма, напълнена с нажежени до червено въглени и отдадените на своя бог вървяха бавно и някак несъзнателно с босите си крака от единия до другия край на жарта, без да им прави никакво впечатление, сякаш вървяха по пясък. Дори и да не доказваше каквото и да било за силата на тяхното божество, това все пак бе удивителен пример за смелост и увереност в собствените сили. Той сигурно също можеше да го направи; в този момент въобще не му беше трудно да си представи, че върви по огън…
Лунен нестинар! Не можеше да не се изсмее на тази идея и за миг болката като че ли изчезна. Значи теорията за „съзнанието над материята“ все пак вършеше работа, пък дори и за няколко секунди.
— Само още пет пилона — добре се справяш. Но МИТ те изпреварва. Не се отпускай.
Да се отпуска ли? Как му се искаше да може да се отпусне. Но тъй като хапещата болка в краката му надделяваше над всичко останало, той почти не обръщаше внимание на увеличаващата се умора, която правеше вървенето напред все по-трудно. Вече не скачаше, а беше преминал в нещо като бавни полюляващи се крачки, които на Земята сигурно биха били изключително впечатляващи, но на Луната изглеждаха по-скоро жалки.
На три километра преди края той бе готов да се предаде и да повика линейката; може би дори вече беше станало късно да се спасят стъпалата му. И тогава, точно в мига, когато почувства, че се намира на края на живеца си, той забеляза нещо, което със сигурност би забелязал и по-рано, ако не бе съсредоточил цялото си внимание в малкото пространство непосредствено пред себе си.
Далечният хоризонт не беше вече една абсолютно права линия, разделяща блестящия пейзаж от черната нощ на космическото пространство. Той се приближаваше към западната граница на Залива на дъгите и нежно заоблените върхове на възвишението Лаплас се издигаха над извитата лунна повърхнина. Гледката и съзнанието, че неговите собствени усилия са го изправили пред нея, вляха последния прилив на сили у Сингх.
Сега вече във Вселената не съществуваше абсолютно нищо друго освен финиша. Намираше се само на няколко метра от него, когато упоритият му съперник се стрелна напред със скорост, която очевидно не му костваше никакви усилия.
Когато Робърт Сингх се върна в съзнание, той лежеше в линейката, с изтощено тяло, но без да изпитва никаква болка.
— Няма да се разхождаш много-много известно време — чу той един глас, който долиташе до него от светлинни години разстояние. — Това е най-тежкият случай на измръзване, който съм виждал. Но приложих местна упойка, пък и няма да се наложи да си купуваш нови крака.
Това поне беше някаква утеха, но тя не можеше ни най-малко да компенсира горчивината от поражението, което бе претърпял, независимо от всичките си усилия, и то когато победата бе само на една ръка разстояние. Кой беше казал: „Да спечелиш не е най-важното нещо! Това е единственото нещо!“ Зачуди се дали изобщо да си прави труда да отиде да си получи сребърния медал.
— Пулсът ти се нормализира. Как се чувстваш?
— Ужасно.
— Може пък това да те развесели. Готов ли си за една приятна изненада.
— Давай.
— Ти си победител. Не, не се опитвай да станеш.