Домът, обитаван от Робърт Сингх, Фрейда Каръл, техния син, Тоби, неговия многообичан минитигър и разнообразните роботи, би се сторил изненадващо малък на някои посетител от предишните векове — по-скоро къщичка, отколкото солиден дом. Но в този случай външният вид страшно подвеждаше, тъй като повечето стаи бяха многофункционални и можеха да бъдат трансформирани в нещо друго само с една команда. Мебелите претърпяваха метаморфоза, стените и таваните изчезваха, заменени от огромни пейзажи, небе — или дори от космическо пространство, което изглеждаше достатъчно убедително, за да заблуди всеки човек, с изключение на астронавт.
Комплексът, състоящ се от централен купол и четири странични крила във формата на полусфери, не беше, както Сингх сам си признаваше, особено приятен за окото и той изглеждаше съвсем не на място на това открито пространство сред джунглата. Но прекрасно прилягаше на определението „машина за живеене“, а Сингх бе прекарал буквално целия си зрял живот именно в такива машини и най-често при нулева гравитация. Не би могъл да се чувства истински удобно в никакво друго обкръжение.
Входната врата се надигна и изпод нея изригна златист порой, който рукна насреща им. С протегнати напред ръце Тоби се втурна нататък, за да поздрави Тигрет.
Но те така и не можаха да се срещнат, понеже това събитие се бе случило преди тридесет години и то на половин милиард километра разстояние.
2
СРЕЩА С КАЛИ
Щом невралното изображение свърши и звукът, картината, ароматът на непознати цветя и нежното докосване на вятъра върху няколко десетилетия по-младата му кожа избледняха, Капитан Сингх се намери обратно в своята кабина на борда на космическия влекач „Голиат“, докато Тоби и майка му останаха в един свят, в който той не можеше повече да се завърне. Годините в космоса и пренебрегването на задължителните упражнения при нулева гравитация дотолкова бяха отслабили физическото му състояние, че сега той можеше да върви само на Луната или на Марс. Гравитацията го бе превърнала в изгнаник от родната му планета.
— Един час до срещата, Капитане — изрече тихият, но настоятелен глас на Дейвид, както неизбежно беше наречен централния компютър на „Голиат“. — В работен режим, както пожелахте. Време е да оставите мемочиповете и да се върнете към действителността.
Човекът-командир на „Голиат“ почувства как го залива вълна от тъга, когато и последният образ от миналото му се разпадна в неясна, трептяща мъгла от бели звуци. Бързото преминаване от една реалност в друга бе чудесна рецепта за добиване на шизофрения и капитан Сингх винаги намаляваше шока с най-успокоителния звук, който познаваше: лекото плискане на вълни по брега и далечния крясък на чайки. Това беше още един спомен от предишния му живот, който той беше изгубил, от едно безметежно минало, което сега бе заместено от ужасяващо настояще.
Той се забави още няколко мига, преди да поеме отново своите внушаващи респект задължения. После въздъхна и сне плътно прилепналата към черепа му неврална електронна каска. Като всички космонавти, и Капитан Сингх принадлежеше към групата „Плешивото е прекрасно“, дори и само заради бедствието, което представляваха космите при нулева гравитация. Обществените историци бяха все още объркани от факта, че едно изобретение — преносимият „Брейнман“, можеше да промени облика на човешката раса само за едно десетилетие и да издигне старото изкуство на перукиерите до положението на високо развита индустрия.
— Капитане — каза Дейвид. — Зная, че сте тук. А може би искате аз да поема командването?
Това беше стара шега, вдъхновена от всички онези побъркани компютри от книгите и филмите през ранната епоха на електрониката. Дейвид имаше удивително добро чувство за хумор: все пак той беше Легална личност (Не-човек) по силата на известната Стотна поправка и притежаваше — или дори превъзхождаше почти всички атрибути на своите създатели. Но имаше цели емоционални и сетивни области, в които той не можеше да надзърне. Бяха счели за ненужно да го екипират с възприятия за обоняние и вкус, макар че това би било съвсем лесно. И всичките му опити да разказва мръсни вицове бяха такъв провал, че се беше отказал от този жанр.
— Добре, Дейвид — отряза го Капитанът. — Аз все още съм главният тук. — Той свали маската от очите си, избърса сълзите, които някак си се бяха събрали в тях и неохотно се обърна към панорамния екран. Там, увиснала в пространството срещу него, се полюшваше Кали.
Изглеждаше достатъчно безобиден — просто още един малък астероид, който толкова приличаше на фъстък, че приликата бе направо комична. Няколко големи кратера, предизвикани от сблъсъци с други астероиди и стотици мънички кратерчета бяха пръснати напосоки по въгленочерната му повърхност. Не се забелязваха зрителни обекти, които да подсказват обема и разстоянията, но Сингх знаеше тези мерки наизуст: 1 295 метра максимална дължина, 656 метра минимална ширина; Кали спокойно можеше да се вмести в някой по-голям градски парк.