А и самият Марс непрекъснато, макар и бавно, се променяше. Лишеи и гъби мутанти разрушаваха окислените скали и възстановяваха опустошенията, които ерозията бе нанесла на планетата преди милиони години. А вероятно най-сполучливият земен „колонизатор“ бе една разновидност на „мозаечния кактус“ — растение с твърда ципа, което изглеждаше така, сякаш самата природа се бе нагърбила да покаже как се прави космически костюм. Опитите да се прихване на Луната се оказаха неуспешни, но то процъфтяваше в марсианските низини.
Всички на Марс трябваше да работят за прехраната си и макар че Робърт Сингх бе прехвърлил значителна сума от солидната си сметка на Земята, той не бе изключение от правилото. Нито пък искаше да бъде. Пред него имаше още много десетилетия активен живот и той искаше да ги използва пълноценно — и да прекара колкото се може повече време с новото си семейство.
Това бе още една от причините да дойде на Марс: този свят бе все още ненаселен и тук му се разрешаваха две деца. Първата му дъщеря, Мирел, се роди около година след пристигането му; Мартин се появи три години по-късно. И минаха още пет години преди Капитан Робърт Сингх да изпита и най-малкото желание да подиша „на свобода“ — свободата на дълбокия космос. Беше прекалено доволен от семейството и работата си.
Разбира се той често пътуваше до Фобос и Деймос, обикновено във връзка с високо отговорните си (и добре възнаградени) задължения на Корабен наблюдател за земния Лойд. На Фобос, близкия по-голям спътник, нямаше много работа, освен да се инспектира Космическото Кадетско Средно училище, където кадетите се отнасяха към него с изключителен респект. Той от своя страна обичаше да се среща с тях. Това го караше да се чувства тридесет — е, поне двадесет години по-млад и му даваше информация за най-последните новости в космическите технологии.
Имаше един период, когато Фобос бе считан за безценен източник на суровини за космическите строителни обекти, но марсианските защитници на околната среда — които вероятно се чувстваха гузни заради непрекъснатите промени на собствената им планета — бяха успели да спрат този процес. И макар че мъничкият въгленочерен спътник бе тъй незабележим на фона на нощното небе, че твърде малко хора го забелязваха изобщо, призивът „Не оголвайте Фобос до кокал!“ се оказа доста ефикасен.
За щастие по-малкия и отдалечен Деймос в някои отношения предлагаше далеч по-добри перспективи. Макар че ширината му в диаметър бе малко повече от дванайсет километра, той можеше да снабдява местните космически корабостроителници с по-голямата част от металите, от които се нуждаеха, в продължение на векове и никой не го бе грижа дали мъничката Луна ще изчезне полека-лека от небосклона през следващото хилядолетие. Още повече гравитационното му поле бе толкова слабо, че бе необходим съвсем лек тласък, за да могат добитите суровини да бъдат насочвани към приемателните пунктове.
И като всички натоварени космодруми откакто свят светува, Порт Деймос бе страшно разхвърлян и неорганизиран. Робърт Сингх за първи път видя „Голиат“ в Док 3 на Деймос, където корабът претърпяваше редовната пълна инспекция и преоборудване, които се правеха на всеки пет години. На пръв поглед корабът не беше нищо особено; не бе по-грозен от повечето кораби, предназначени за пътувания в далечния космос. С чистата си маса от десет хиляди тона и обща дължина от 150 метра, той не бе особено голям кораб и най-важната му характеристика бе незабележима от пръв поглед. Ядрените двигатели на „Голиат“, които обикновено работеха с водород, но при необходимост можеха да бъдат зареждани с чиста вода, бяха много по-мощни, отколкото бе необходимо за кораб с този размер. И освен неколкосекундните изпитания, на които биваха подлагани периодично, те никога не бяха натоварвани до пълната си мощ.
Втория път, когато Робърт Сингх видя „Голиат“, пак беше на Деймос, след още пет спокойни години на станцията. А капитанът на кораба беше пред пенсия…
— Помисли си по този въпрос, Боб — му каза той. — Това е най-леката работа в цялата Слънчева система. Никакво сериозно управление. Само си седиш и се наслаждаваш на гледката. Единственият ти проблем ще бъде как да нахраниш и да се грижиш за двайсет шантави учени.
Това бе едно изкусително предложение. Въпреки заеманите многобройни отговорни длъжности, Робърт Сингх никога на бе управлявал кораб и беше време да го стори преди да излезе в пенсия. Вярно, че едва бе навършил шейсет, но все още се удивляваше колко бързо летят десетилетията.