„Тези, които никога не са виждали жив марсианец, едва ли биха могли да си представят страховития им, пораждащ ужас вид. Особената, V-образна уста със заострена горна устна, отсъствието на вежди и брадичка под закривената клиновидна долна устна и постоянното кривене на устата, цели снопове Горгонски…
— Какво е Горгона?
— Снопове Горгонски пипала…
— Уф!
— И, преди всичко, необикновения блясък на огромните очи, които били едновременно жизнени, напрегнати, нечовешки, недъгави и чудовищни. Имало нещо гъбообразно и мазно в кафявата им кожа, и нещо неописуемо отвратително в тромавата предумишленост на всяко отегчено движение.“ Е, Мирел, сега вече знаеш.
— Какво си чел? О-о, пътеводителя за ДисниМарс! Кога ще можем да отидем?
— Това зависи колко добре ще се справи една моя позната млада дама с домашната си работа.
— Не е честно, татко! Не съм имала време откакто се върна!
Сингх почувства лек пристъп на вина. Той се надяваше да монополизира малката си дъщеря и нейното братче, което беше още бебе, всеки път, когато успее да избяга от събранията на АТЛАС и да се измъкне през пропуска на Доковете. Надеждите му за тайни посещения до дома се стопиха, когато кацнаха на Марс и той видя журналистите да го чакат на Порт Лоуел. Още не бе разбрал, че е вторият най-известен човек на планетата.
Най-известният, разбира се бе д-р Милър, който с откриването на Кали бе променил — и вероятно още щеше да промени живота на повече хора, отколкото цялата човешка история. И макар че бяха общували пет-шест пъти чрез електронните средства за контакт, двамата още не се бяха срещали лично. Сингх съзнателно избягваше подобна среща очи в очи: те нямаха какво ново да си кажат и бе повече от очевидно, че астрономът-аматьор бе неспособен да се справи достойно с новопридобитата си слава. Той бе станал арогантен и снизходителен и непрекъснато говореше за Кали като за „моят астероид“. Е, рано или късно неговите сънародници от Марс щяха да му принизят самочувствието. Много ги биваше в това отношение.
ДисниМарс бе направо миниатюрен в сравнение със своите прославени земни роднини, но веднъж като се влезеше вътре, тази разлика преставаше да личи. Посредством диорами и холографски изображения той показваше Марс такъв, какъвто хората някога мислели или са мечтали да бъде и такъв, какъвто се надяваха да стане един ден. И въпреки твърденията на разни критикари, че с няколко сеанса на Брейнман би могъл да се постигне същият резултат, това чисто и просто не беше вярно. Човек трябваше само да види как някое марсианско дете гали някой истински земен камък, за да осъзнае разликата.
Мартин бе прекалено малък, за да разбере удоволствието от екскурзията и затова бе оставен у дома на внимателните грижи на последния модел домашен робот Доркас. Дори и Мирел не бе достатъчно голяма, за да осъзнае всичко, но родителите й знаеха, че никога няма да го забрави. Тя запищя от ужас и радост, когато пипалата на ужасяващите чудовища на Хърбърт Уелс се показаха от своите цилиндри и наблюдаваше със страхопочитание как странните им трикраки туловища са влачат по пустите улици на един странен, чужд град — Лондон от времето на викторианците.
И обикна красивата Дейя Торис, принцеса на Хелиум, особено когато тя каза със сладичко гласче: „Добре дошла в Барсум, Мирел.“ Обаче Джон Картър бе изключен от културната програма: подобни кръвожадни герои Марсианската търговска камара определено не би допуснала. Мечове, как ли пък не! Ами че, нали ако с тях не се борави с надлежното внимание, парчетата метал отчупени поради престъпната безотговорност на служещите си с тях, биха могли да причинят сериозни наранявания на зрителите…
Мирел бе очарована и от странните зверове, пръснати с великолепна небрежност от Бъроуз навсякъде из марсианския пейзаж. Обаче се озадачи от един екзобиологичен вид, подминат твърде небрежно от Едгар Райе.
— Мамо — каза тя, — аз от яйце ли съм се излюпила?
Шърмейн се засмя.
— И да и не — отвърна тя. — Но то категорично не е като онова, което снесе Дейя. Ще накарам Библиотеката да ти обясни разликата, когато се приберем.
— Те наистина ли са имали машини, които правят въздух, така че хората да могат да дишат и навън?
— Не, но старият Бъроуз наистина е имал прекрасна идея, точно това се опитваме да направим. Ще разбереш, когато минем през сектора на Бредбъри.
От планината се спускаше нещо необикновено, нещо странно.
Някаква машина, прилична на жълтозелено насекомо, на богомолка; тя плавно се носеше в прохладния въздух, смътно очертана, по тялото й трептяха безброй зелени диаманти, блестяха фасетирани рубинови очи. Нейните шест крака стъпваха по древното шосе с лекотата на ситен, ръмящ дъжд, а от гърба на машината един марсианец, с очи като разтопено, злато, гледаше към Томас така, сякаш гледаше в кладенец.