Мирел бе очарована и все пак озадачена от нощната среща между землянина и марсианеца, всеки от които бе като фантом за другия. Един ден тя щеше да разбере, че това бе една мимолетна среща на два века, през бездната на времето. Тя хареса елегантните пясъчни катери, които се плъзгаха по пустинята, жар-птиците, които грееха меко върху хладните пясъци, златистите паяци, които изхвърляха цели мъгли от мрежи и лодките, които се носеха като бронзови цветя по широките канали. И се разплака, когато кристалните градове се сринаха преди пристигането на нашествениците от Земята.
— От Марс, Какъвто Не Е бил — към Марс, Какъвто Ще Бъде. — гласеше надписът на входа към последната зала. Капитан Сингх не се въздържа и се усмихна на това „ще“, толкова типичната за Марс самоувереност. На уморената стара Земя то щеше да бъде просто „може би ще“.
Последните експонати бяха направо старомодни в простотата си, но не по-малко впечатляващи. Те седяха в полумрак зад една витрина в море от мъгла, докато далечното слънце изгряваше зад тях.
— Долината Маринър, Лабиринтът на нощта, такъв какъвто е днес — каза един мек глас на фона на нежна музика.
Мъглата се разсея под лъчите на слънцето; тя беше само едно нежно изпарение. И се показа безбрежното пространство от каньони и скали на най-огромната долина в слънчевата система, изпъкваща с контурите си на фона на хоризонта, без онова смекчаване поради далечината, което създаваше ефект на перспектива в изгледа на далеч по-малкия Гранд Каньон в Западна Америка.
Гледката беше жестоко красива, с всички тези червени и жълтеникави и пурпурни цветове и не толкова враждебна към живота, колкото безразлична към него. Очите се взираха напразно да доловят дори и най-леките отсенки на синьо и зелено.
Слънцето премина бързо през небето; сенките изтекоха като мастилени петна по дъното на каньона. Падна нощта; звездите проблеснаха за миг и загаснаха в лъчите на нова зора.
Нищо не се бе променило — или само така изглеждаше? Като че ли далечният хоризонт не беше вече тъй ясно прорязан?
Още един ден и вече нямаше никакво съмнение. Резките контури на терена се бяха смекчили, далечните скали и резки не бяха вече тъй дълбоко изрязани на фона на далечината. Марс се променяше…
Дните, седмиците и месеците, а може би всъщност бяха десетилетия, отминаваха за мигове покрай тях. И промените вече бяха направо страхотни.
Лекият сребрист оттенък на небето бе отстъпил място на бледо синьо и най-после се образуваха истински облаци, а не някакви несигурни мъгли, които изчезват призори. И там долу, по дъното на каньона, където преди тъмнееха само скали, се разстилаха зелени петна. Още нямаше дървета, но лишеите и мъховете подготвяха почвата за тях.
И най-внезапно, като по чудо, се появиха езерца, застинали спокойни и гладки под Слънцето, и не се превръщаха на пара в миг, както ставаше това на Марс днес. И колкото повече навлизаше картината на бъдещето, езерцата се превръщаха в езера и се сляха в река. По бреговете й като гъби израснаха дървета. За привикналите към земните гледки очи на Робърт Сингх техните стволове изглеждаха прекалено тънички и той не можеше да повярва, че са повече от деветдесет и пет метра високи, но в действителност, ако човек можеше да нарече това действителност те вероятно биха надвишили ръста и на най-високата секвоя поне със сто метра, при тази ниска гравитация.
Сега ъгълът на зрение се промени. Те летяха на изток покрай долината Маринър, през Бездната на зората и на юг към широките Халейски равнини, низината на Марс. Това вече не беше само гола земя.
Докато гледаше надолу към бленувания океан на бъдещето, в съзнанието на Робърт Сингх нахлу цял водопад от спомени с такава помитаща сила, че той за миг изгуби власт над себе си. Халейският океан изчезна; той се намираше отново на Земята и вървеше по опасания с палмови дървета африкански бряг с малкия Тоби, а Тигрет подтичваше зад тях. Това наистина ли му се бе случвало или бе взето назаем от спомените на друг човек?
Разбира се, той не се съмняваше истински, но споменът бе тъй мигновен и жив, че остави една неизличима картина да изгаря мислите му. Чувството на тъга скоро отстъпи на едно изпълнено с копнеж задоволство. Той не съжаляваше за нищо — и Фрейда и Тоби бяха добре и щастливи (крайно време бе да им се обади отново), с големи семейства, които да се грижат за тях. Той малко съжаляваше, че Мирел и Мартин няма да имат приятели като Тигрет. Каквито и да било домашни животни все още бяха лукс, който на Марс не можеш да си позволиш.