Пътуването в бъдещето завърши с гледка на Марс от Космоса — колко века и хилядолетие по-късно? — полюсите му не бяха вече покрити с шапки от замръзнал въглероден двуокис, тъй като слънчевата светлина струеше надолу по носещите се в орбита огледала, широки стотици километри, които бяха сложили край на вековната зима. Видението избледня, заместено от думите „Пролетта на 2500 година“. Чудя се дали… впрочем, надявам се…, но едва ли ще науча някога, помисли си Робърт Сингх, докато вървяха в мълчание към изхода. Дори и Мирел изглеждаше необичайно притихнала, сякаш се опитваше да отдели истинското от фантастичното от това, което бе видяла.
Но докато вървяха през херметическата камера към движещата се с налягане марсианска кола, която ги бе довела от хотела, експозицията им предложи още една, последна изненада. Чу се далечен продължителен гръм — звук, който само Робърт Сингх бе чувал в действителност и Мирел изписка, когато върху тях, от вграден над главите им душ, се изсипа истински дъжд от дребни капчици.
— Последният дъжд на Марс е бил преди три милиарда години и не е донесъл живот там, където е паднал.
— Но следващият път ще е различно. Довиждане и благодарим ви, че дойдохте.
Робърт Сингх се събуди в малките часове на последната си нощ преди излитането и остана легнал в мрака, опитвайки се да си припомни най-хубавите моменти от своето посещение. Някои от тях, включително и нежните моменти от преди няколко часа той бе записал на мемочип за бъдещо повторно изживяване; те щяха да поддържат духа му през дългите месеци занапред.
Промяната в ритъма на дишането му сигурно бе обезпокоила Шърмейн. Тя се обърна към него и отпусна ръка върху гърдите му. Сингх се усмихна, когато не за пръв път си припомни колко неудобен би бил този жест на родната му планета.
В продължение на няколко минути нито един от тях не проговори. После Шърмейн промълви сънливо:
— Помниш ли онзи разказ на Бредбъри, който специално прочетохме — където варварите от Земята използвали красивите кристални градове за упражнения по стрелба?
— Разбира се. „А Луната все тъй да е ярка“. Специално обърнах внимание, че действието се развиваше през 2001 година. Бил е прекален оптимист, нали?
— Е, поне е доживял да види как хора достигат дотук! Но все си мисля, откакто излязохме от ДисниМарс — не се ли държим по съвсем същия начин? И не разрушаваме ли това, което сме намерили?
— Никога не съм допускал, че ще чуя едно истинско дете на Марс да говори такива неща, но ние не разрушаваме просто ей така. Ние създаваме… Боже Господи!
— Какво има?
— Това ми напомни нещо. Кали! Тя е не само богиня на разрушението. Освен това тя създава нов свят от останките на предишния.
— Настъпи дълга тишина и после:
— Точно това непрекъснато ни говорят Преродените. Знаеш ли, че са установили своя мисия тук, на Порт Лоуел?
— Е, те са просто тихи луди. Не мисля, че притесняват някого. Приятни сънища, скъпа. А следващия път като отидем в ДисниМарс ще вземем и Мартин — обещавам.
25
СТАНЦИЯ ЕВРОПА
Робърт Сингх нямаше какво да прави по време на бързия пробег от Деймос/Марс до Европа/Юпитер, освен да прегледа непрекъснато променящите се планове за действие в неочаквани ситуации, които СПЕЙСГАРД бълваше към него по лъчевата поща и да се запознае с останалите членове на екипажа си.
Тони Флетчър, главният инженер на Доковете Деймос, щеше да наблюдава операциите по презареждането, когато комбинираната летателна станция „Голиат“/АТЛАС достигнеше зареждащата станция в орбита около Европа. Десетките хиляди тонове водород, които трябваше да се изпомпят на борда, щяха да бъдат под формата на каша — смес от течен и твърд водород, по-плътен отколкото течността, така че да заема по-малко място. Но дори и при това положение общият обем бе повече от два пъти по-голям от този на получилия печална слава Хинденбърг, чиято огнена кончина сложи край на въздушния транспорт, захранван с водород — поне на Земята. На Марс често използваха малки, товарни въздухолети, които се бяха оказали полезни за изследвания в горните слоеве на атмосферата на Венера.
Флетчър беше въздухолетен ентусиаст и правеше всичко, което беше по силите му да направи и Сингх такъв.
— Когато наистина започнем да изследваме Юпитер — казваше той — а не само да пускаме пробни сонди на повърхността, тогава отново ще ни потрябват въздухолетите. Разбира се, тъй като атмосферата се състои предимно от водород, ще имаш въздухолет, задвижван от топъл водород. Никакъв проблем! Представи си само — просто си летиш така из Голямото червено петно!