— Не, благодаря! — отговаряше Сингх. — Не и при десет пъти по-голяма от марсианската гравитация.
— И земльовците биха могли да го направят, легнали на пода. Или във вана с вода.
— Но защо да си правят този труд? Там няма твърда почва — няма къде да се кацне. Роботите могат да свършат всичко, което поискаме, без да се рискува човешки живот.
— Точно такива аргументи са използвали хората в началото на Космическата ера. А виж сега къде сме! Хората ще отидат на Юпитер, защото — ъ-ъ, защото е там. Но ако не ви харесва Юпитер, какво ще кажете за Сатурн? Почти същата гравитация като земната и само си представете гледката! Да пътуваш из големи географски ширини, откъдето ще можеш да виждаш пръстените. Един ден това ще бъде главна туристическа атракция.
— По-евтино ще им излезе да се включат към Брейнман. Цялото удоволствие, но без риска.
Флетчър се засмя, когато Сингх цитира известната реклама.
— Всъщност не го вярваш, нали?
Той беше прав, но Сингх нямаше намерение да си признава. Елементът на риска бе онова, което отличаваше действителността от нейните имитации, колкото и съвършени да са те. И желанието да се поемат рискове и да бъдат приветствани, ако са разумни бе онова, което придаваше на живота хъс и го изпълваше със смисъл.
Друг от летящите към Европа пътници беше човек, занимаващ се с технология, която изглеждаше още по-странна от аеронавтиката — тази на дълбоководните гмуркачи. В цялата Слънчева система спътникът Европа бе единственият свят, на който имаше океани, освен на Земята, но те бяха запечатани под дебела покривка от лед, която ги предпазваше от космичното пространство. Топлината, произвеждана от огромните гравитационни приливи на Юпитер — същите сили, които караха вулканите да изригват на съседния спътник, Йо — предпазваха океана от замръзване.
Където имаше вода в течно състояние, съществуваше и надежда за живот. Д-р Рани Вийератне бе прекарал двадесет години в изследване на бездните на Европа както лично, така и посредством роботи. И макар че не бе открила нищо, все още не бе загубила надежда.
— Сигурна съм, че е там — казваше тя. — Само се надявам да го открия преди някой земен микроб да изпълзи от боклука и да го завладее преди мен.
Д-р Вийератне беше доста оптимистично настроена и към възможността за живот далеч от пределите на Слънцето — някъде в големия кометен облак далеч зад Нептун.
— Там има вода и всички необходими химически вещества, освен наличните въглерод и азот — обичаше да обяснява тя, — милиони пъти повече, отколкото на други планети. Трябва да има и радиоактивност — което означава топлина и бърза мутационна способност. Може би дълбоко вътре в недрата на кометите условията за зараждане на живот са направо идеални.
Струваше му се жалко, че тя ще слезе и ще остане на Европа и няма да продължи с тях до Кали. Добродушните й, но разпалени дебати с професор сър Колин Дрейкър, член на Кралското общество, бяха неизчерпаем източник на забавление за останалите пътници. Известният астрогеолог беше единственият учен на борда от първоначалния екип на „Голиат“, който, поради достатъчно силното си влияние, можеше да си позволи да пренебрегне всякакви заповеди за връщане у дома.
— Зная за астероидите повече, отколкото всеки друг на света — спореше той с неотстъпна педантичност. — А Кали е най-важният астероид в историята. Искам да го пипна — като личен подарък за стотния ми рожден ден. И в името на науката, естествено.
Що се отнасяше до формите на живот от кометен произход, предложени от д-р Вийератне, по този въпрос той не изпитваше ни най-малко съмнение.
— Глупости! Хойл и Викремазингер твърдяха това още преди един век, но никой не погледна сериозно на идеята им.
— Значи е крайно време да се погледне сериозно на тази идея. И като се има пред вид, че астероидите — някои от тях поне — са мъртви комети, искам да знам дали сте търсили някога на тях вкаменелости? Може пък да си струва труда.
— Честно казано, Рани, сещам се и за много по-приятни начини, по които да си прекарам времето.
— Ама че сте и вие, геолозите! Понякога ми се струва, че самите сте вкаменелости! Спомняте ли си как се надсмивахте над бедния Вегенер и на теорията му за отдалечаването на континентите, а после го превърнахте в свой свят патрон, когато нещастникът вече бе отдавна мъртъв?
И така нататък — чак до Европа.
Европа, най малкият от четирите галилейски спътника на Юпитер, беше единственият свят в слънчевата система, който би могъл да се сбърка със Земята, ако сте достатъчно близо. И докато гледаше надолу към безкрайното пространство от ледници, не му бе никак трудно да си представи, че навлиза в орбита около родната си планета.