— Ще ни дадеш ли увеличение, Дейвид? Благодаря. Сега ние се приближаваме, но не забелязваме някаква особена разлика. Миникратерите изглеждат точно като своите събратя. Спри така, Дейвид. Дори и когато използваме лупа, гледката е съвсем същата — плитки кратери от всевъзможни размери, Виждаме дори и онези, направени от дребни космически прашинки.
— Сега отдалечи образа, за да покажеш целия Кали. Благодаря. Ще видите, че на практика няма никакви цветове, поне такива, които са доловими от човешкото око. Всичко е почти черно. Бихте могли да си помислите, че това е парче въглища и няма да сте много далеч от истината. Външните слоеве са от 90% чист въглерод.
— Но вътре е друга работа: желязо, никел, силикати, различен вид замръзнали газове — вода, метан, въглероден двуокис. Очевидно има много сложен произход и аз съм почти сигурен, че е съставен от две космически тела с доста различен химичен състав, които са се сблъскали сравнително леко и са останали така, един в друг.
— Може би сте забелязали, че докато говорих, се появиха нови кратери. Денят на Кали е доста кратък — три часа и двайсет и пет минути. А фактът, че се върти, прави работата ни още по-сложна…
— Можеш ли да ни покажеш обратната страна, Дейвид? Центъра на решетка K5. Точно така…
— Забележете промяната в пейзажа — ако може да се нарече така. Онези вдлъбнатини трябва да са били предизвикани от друг сблъсък, но този път доста силен. Преди десет милиарда години Кали трябва да е преминал през някой доста населен участък на Слънчевата система. Виждате ли онази долина — горе вляво — нарекли сме я Гранд Каньон. Дълбока е над десет метра, но ако не знаехте размера, спокойно бихте могли да си представите, че се намирате в Колорадо…
— Така че ние тук си имаме един обрулен от времето и астероидите малък свят с форма на гира или на фъстък, но с маса два милиарда тона. И, за беда, се движи по ретроградна орбита — тоест в посока, обратна на всички планети. В това няма нищо необичайно — и Халеевата комета се движи така, но това означава, че ще се сблъска със Земята челно — най-лошата от всички възможности. Така че трябва да го отклоним. Ако не го сторим, не само цивилизацията ни, но най-вероятно но и целият човешки вид, ще бъдат изтрити от лицето на планетата.
— Ускорителят АТЛАС вече е откачен от „Голиат“ — покажи ни АТЛАС, Дейвид, моля те! И сега сме се заели с деликатната мисия да го инсталираме на Кали. За щастие гравитацията на астероида е толкова слаба — около една десетохилядна от тази на Земята — че там АТЛАС тежи само няколко тона. Но не оставяйте това да ви заблуди. Той все още притежава своята маса и инерционен момент. Така че трябва да бъде преместен извънредно бавно и внимателно… Ако искате вярвайте, но инструментите, с които извършваме цялата работа, са най-обикновени едновремешни макари и скрипци, застопорени на Кали.
— След няколко часа АТЛАС ще бъде готов да се задвижи. Естествено ефектът, който ще окаже върху Кали, ще бъде прекалено слаб, за да може да бъде измерен — само една микрогравитационна частица. Мисля, че някакъв журналист бе сравнил това явление с мишка, която бута слон. Много вярно — но АТЛАС е в състояние да бута дни наред, а на нас ни е необходимо да отместим Кали само с няколко сантиметра тук, около Юпитер, за да може да мине на хиляди километри от Земята. А дори и сто в този случай се равнява на цяла светлинна година.
27
ГЕНЕРАЛНА РЕПЕТИЦИЯ
Какво? Плешив сикх ли? Как ли биха реагирали обраслите му в коси и бради прадеди там някъде в Индия на подобно ренегатство? А само ако знаеха, че умишлено съм подложил скалпа си на трайна депилация — е, бих имал късмет да се отърва жив…
Тази мисъл неизменно проблясваше в съзнанието на Робърт Сингх, когато нагласяваше плътно прилепващата каска на главата си, пристягаше придържащите ремъци и проверяваше дали наемниците изключват всякакъв достъп на светлина. После сядаше в пълния мрак й тишината и чакаше автоматичния секвенсер да се задейства.
Отначало всичко започваше с едва доловим шум, толкова нисък, че той почти долавяше отделните звукови вибрации. И от долната граница на осезаемостта той се покачваше нагоре, октава по октава, докато изчезнеше над горната граница на слуха. А всъщност далеч над тази граница, тъй като, макар че Сингх никога не си бе правил труда да го провери, гой беше абсолютно уверен, че слуховият му апарат не би могъл да възприеме подобни честоти, които сега се вливаха директно в мозъка му.