Тишината отново се върна и той зачака появяването на далеч по-сложната визуално-калибрационна секвенция.
Отначало имаше само цвят. Сякаш се носеше в центъра на някакви съвършено неразличима сфера, чиято вътрешна повърхност бе боядисана в наситено червено. Нямаше ни най-малък намек за модел или структура и очите заболяваха от взиране в опит да открият нещо такова. Не, това не беше съвсем точно. Очите изобщо не влизаха в действие.
Червено, оранжево, жълто, зелено — познатите цветове на дъгата, нос чистотата на лазерно изображение. Все още нямаше никакви образи — само неразрушимото хроматично поле.
Най-накрая започваха да се появяват образи. Първо се появи открита решетка, която бързо се изпълни с малки фасетки, които ставаха все по-фини, докато най-накрая не можеха повече да бъдат различавани една от друга. Те биваха измествани от поредица от геометрични фигури, които се въртяха, уголемяваха се, намаляваха и се сливаха една с друга. Той напълно губеше представа за времето, но цялата калибрационна програма траеше по-малко от минута. И когато, като в антарктическа снежна буря, го обвиеше една беззвучна „белота“, той знаеше, че процесът на сканиране вече е приключил и предавателната система на Брейнман е установила, че невронните му вериги са в добро състояние за приемане на образи.
Понякога, макар и извънредно рядко, през съзнанието му пробягваше съобщение за „Грешка“ и тогава се налагаше да повтори целия процес отначало. Това обикновено вършеше работа. А ако не, то Сингх бе достатъчно умен да не опитва трети път. Веднъж, когато се налагаше да овладее набързо няколко умения наведнъж, той бе изключил автоматичното блокиране с ръчния операционен механизъм. И в последствие стана свидетел на ужасяващ кошмар от образи, които често не успяваше напълно да осъзнае — като светлите петна, които се получават, ако човек натисне силно очните си ябълки, но много по-ярки. Докато успее да изключи устройството, вече имаше сатанинско главоболие, а последствията можеха да бъдат и още по-страшни. Необратимото видиотяване поради неправилно боравене с Брейнман не беше вече така често срещано явление, както в ранните дни на изобретението, но все пак се случваше.
Този път не се появи „грешка“ или някакъв друг предупредителен сигнал. Всички мисловни вериги бяха чисти. Беше готов да приема.
И независимо че в някакво скрито ъгълче на съзнанието му мъждукаше мисълта за неговото действително присъствие на борда на „Голиат“, на капитан Сингх никак не му се стори странно, когато видя кораба си отгоре, как се носи в космическото пространство около Кали. Струваше му се дори напълно логично, макар и това всъщност да бе особената логика на съновиденията и че АТЛАС вече е инсталиран на астероида въпреки „съзнанието“, че модулът все още е прикрепен към „Голиат“.
Подробностите на симулирания виртуален образ бяха толкова съвършени, че той виждаше оголените скални петна по повърхността на Кали, откъдето реактивните двигатели на космичните шейни бяха издухали вековния звезден прах. Това беше нещо съвсем реално; но образът на АТЛАС и със своя куп горивни резервоари все още бе въпрос на бъдещето — за щастие едно бъдеще, ограничаващо се в рамките на следващите няколко дни. С помощта на Дейвид бяха решени всички въпроси по разполагането и закрепянето на ускорителя и нямаше причина да се предполага, че ще срещнат трудности при превръщането на теорията в практика.
— Готов съм да започна — каза Дейвид. — Каква точка на наблюдение искате?
— Северния полюс на еклиптиката. Разстояние 10 АЕ. Покажи всички орбити.
— Всички ли? В полезрението ни има 54 372 тела. — Докато Дейвид проверяваше информацията в каталога си, се появи едва доловима пауза.
— Извинявай. Исках да кажа всички основни планети. И всички космически тела, които се приближават в обсег от хиляда километра около Кали. Поправка — на сто километра.
Кали и АТЛАС изчезнаха. Сингх гледаше надолу към Слънчевата система, а орбитите на Сатурн, Юпитер, Марс, Земята, Венера, и Меркурий се виждаха като тънички, блестящи линии. Самите планети бяха ясно различими благодарение на характерните си особености — Сатурн със своите пръстени, Юпитер — с поясите си, Марс с малката си полярна шапка, Земята — като един огромен океан, Венера — без характерни особености, като тънък сърп и Меркурий — един надупчен диск.
А Кали беше като череп. Това беше идея на самия Дейвид и никой не я беше обсъждал с него. Вероятно в някакъв момент бе прегледал обяснението за Кали в енциклопедията и видял някоя от снимките на Богинята на разрушението с нейната зловеща огърлица от черепи.