— Може ли да спрем тук? Искам да сляза.
— Разбира се. Но ще ви привържа за спасително въже, в случай, че се наложи да ви изтеглим обратно.
Геологът изпухтя презрително, но се примири с това унижение. После леко се изхлузи от спрялата шейна и се отпусна в свободно падане.
При тази миниатюрна гравитация не беше лесно да се забележи, че той всъщност се спуска. Минаха повече от две минути преди да стъпи върху повърхността на Кали от височина един метър, движейки се с едва доловима за човешкото око скорост.
Колин Дрейкър бе стоял върху много астероиди. Понякога, като например на гиганти като Серес, беше лесно да усетиш, че гравитацията те дърпа макар и слабо надолу. А тук за тази цел човек трябваше да напрегне цялото си въображение, най-малкото грешно движение и Кали отпускаше прегръдката си.
И все пак, окончателно и несъмнено, той стоеше на най-известния и мразен астероид в цялата човешка история. Но при всичките си научни познания, на Дрейкър му беше трудно да приеме факта, че тази малка, странно изкривена частица от космически останки, представлява далеч по-страшна заплаха за човечеството, отколкото са били складираните ядрени бойни глави във Века на ядреното безумие.
Бързото въртене на Кали ги отнасяше към нощта и когато очите им привикнаха със здрача, те видяха как навсякъде около тях се появяват звезди — точно по същия начин, както биха ги видели звездните астролози, тъй като те се намираха толкова близо до родната планета, че останалата част от далечната Вселена изглеждаше съвсем същата. Обаче все пак, на небето, ниско до хоризонта, се забелязваше един странен обект — ярка жълта звезда, която за разлика от другите не беше само една ярко очертана светла точица.
— Погледнете — каза Сър Колин. — Ето нещо, което никога не бихте могли да видите от Земята, нито пък от Марс.
— И какво толкова? — попита Флетчър. — Това си е просто Сатурн.
— Разбира се. Но я погледни по-внимателно. Много внимателно.
— О-о, виждам пръстените!
— Не, не ги виждаш, само така ти се струва. Те са просто на зрителната граница. Но окото забелязва нещо странно и понеже знаеш какво наблюдаваш, мисълта ти сама допълва подробностите. Сега вече знаете защо от Сатурн Галилей го е боляла глава. Неговите слаби телескопи показвали, че в тази планета има нещо странно, но кой би допуснал, че това са пръстени? И после те се обърнали с ръба навън и изчезнали от полезрението му, така че той си помислил, че не е видял добре. Така и не разбрал какво точно е наблюдавал.
За миг тримата останаха безмълвни, наблюдавайки изгряването на Сатурн, докато Кали излизаше от кратката си нощ, и питайки се доколко могат да се доверят на очите си. Тогава Флетчър тихо каза:
— Връщайте се на борда, професоре. Чака ни още много път. Направили сме само половин обиколка.
Те минаха над по-голямата част от останалата половина за още пет минути докато малкото, но достатъчно ярко Слънце се издигна в зенита. Шейната се движеше нагоре по едно малко хълмче, когато Дрейкър внезапно забеляза нещо почти невероятно. Само на десетина метра по-нататък (вече започваше добре да се оправя с разстоянията) върху въгленочерния пейзаж се виждаше ярко светло петно.
— Спри! — изкрещя той. — Това пък какво е?
Двамата му спътници погледнаха в посоката, която сочеше той, а после пак към него.
— Аз не виждам нищо — каза капитанът.
— Вероятно остатъчен образ след взирането към Сатурн. Очите ви още не са привикнали към дневната светлина — добави Флетчър.
— Да не сте ослепели? Погледнете!
— Я да угодим на нещастника — каза Флетчър. — Може да започне да буйства, а ние не искаме да стане така, нали?
Той умело и без никакво усилие насочи шейната натам, докато Дрейкър седеше, потънал в озадачено мълчание. Няколко секунди по-късно объркването на геолога премина в пълно изумление. „Полудявам“ — помисли си той.
Застинало на тънкото си стъбло на половин метър над повърхността на Кали, стоеше голямо златисто цвете.
В мигновен проблясък на налудничава логика, Дрейкър премина през цяла поредица от догадки: (1) Аз сънувам, (2) Как ли ще се извинявам пред д-р Вийератне? (3) Не прилича на извънземно, (4) Ех, да знаех повече ботаника, (5) Чудесно ще е да му се сложи етикетче с името…
— …Ах, копелета такива! За миг ме заблудихте! Това идея на Рани ли е?
— Разбира се — засмя се Сингх. — Но ще се увериш лично, че всички сме подписали честитката. И можеш да благодариш на Сони, че свърши такава добра работа само от парчетата хартия и пластилин, които събра оттук-оттам.