— Здравей, Колин — насили се да каже той, не беше лесна работа да говориш с човек, който по всички правила трябваше да е вече мъртъв. — Какво се е случило, За Бога?
— Хубава гледка, нали? — Гласът на учения бе спокоен и уверен. — Ние тук, на шейната бяхме свидетели на невероятно зрелище. Не го ли позна? Би трябвало вече да си се ориентирал! Та ти гледаш Кали! Вярно, че бомбата не гръмна, но все пак тя притежаваше цели мегатонове кинетична енергия. Достатъчна, за да разцепи Кали на две като амеба. Добре свършено, нали? Надявам се, че „Голиат“ не е пострадал. Ще ни потрябва за да поживеем в него още известно време. Но колко? Както е казал Хамлет: „това е въпросът!“
Празненството след спасението приличаше повече на молебен, отколкото на празник — чувствата на всички бяха далеч по-сложни, за да могат просто да се забавляват. От време на време шумът от разговорите в дежурната стая замлъкваше и настъпваше пълна тишина, в която всички си задаваха един и същ въпрос: „Наистина ли съм жив или съм мъртъв и просто сънувам, че съм жив? И колко ли ще продължи сънят?“ Тогава някой подхвърляше нескопосна шега и споровете и обсъжданията започваха отново.
Повечето се отнасяха до Сър Колин, който, според собствените му твърдения, наистина бе видял една величествена гледка. Приближаващата се ракета бе ударила в близост до най-тясната точка на астероида — в средата на „фъстъка“, но вместо ядрената гъба, която двамата наблюдатели очаквали да видят, избухнал огромен фонтан от прах и отломки. Когато прахът се разсеял Кали все още изглеждал непроменен. Но после, много бавно, се разцепил на две почти еднакво големи части. И тъй като всяка от тях имала първоначалното въртене на Кали, те бавно започнали да се разделят, като двама фигуристи на ледената площадка, които току що са пуснали ръце.
— Посетил съм пет-шест астероиди-близнаци — каза Сър Колин — като първият беше Аполо 4.769 — Касталиа. Но не съм и мечтал, че ще видя как се ражда такъв. Разбира се, Кали-II няма да остане задълго в ролята на луна — тя вече се отдалечава. Големият въпрос е, дали и двете ще ударят Земята? Или нито една? Ако имаме късмет и двете ще преминат от двете страни. И така, въпреки че бомбата не избухна, тя все пак свърши работа. СПЕЙСГАРД сигурно ще разреши неизвестните след няколко часа. Но ако съм на твое място, Сони, не бих се обзаложил по този въпрос.
46
ФИНАЛ
Поне що се отнася до „Голиат“, напрежението не продължи много. СПЕЙСГАРД почти веднага докладва, че Кали I — малко по-дребната част, на която се намираше корабът — ще мине на доста голямо разстояние от Земята. Капитан Сингх получи информацията по-скоро с облекчение, отколкото с въодушевление: струваше му се съвсем честно, след всичко, което бяха преживели. Вярно, че Вселената нищо не разбираше от справедливост, но човек можеше поне да се надява.
Орбитата на „Голиат“ щеше да се промени съвсем леко, докато профучава покрай Земята със скорост няколко пъти по-голяма, но на безопасно разстояние. После корабът и неговият малък свят щяха да продължат да набират скорост като падаща към Слънцето комета и щяха да навлязат в орбитата на Меркурий в най-близката си точка до Слънцето. Пластовете рефлекторно фолио, които Торин Флетчър вече бе започнал да свързва, щяха да образуват огромната тента, която да ги предпази от топлина десетократно по-висока от пладне в пустинята Сахара. И стига слънчевият им чадър да не се повредеше, те нямаше от какво да се боят, освен от скуката — щяха да минат повече от три месеца преди Херкулес да ги настигне.
Те се намираха в безопасност и вече бяха влезли в историята. Но никой от хората на Земята не беше сигурен, че историята ще продължи. Компютрите на СПЕЙСГАРД засега можеха да гарантират само, че Кали II няма да се сблъска с някой голям континент. Това даваше известна сигурност, но тя не бе достатъчна да предотврати масовата паника, хилядите самоубийства и частичните нарушения на реда и законността. И само бързото въвеждане на военно положение от Световния съвет, попречи да се случат още по-страшни неща.
Мъжете и жените на борда на „Голиат“ наблюдаваха всичко със загриженост и съчувствие, и все пак от известна дистанция, сякаш гледаха събития, които принадлежаха на далечното минало. Каквото и да се случеше на Земята, те знаеха, че съвсем скоро ще поемат по своя път към своя отделен свят — завинаги носещ следите от спомена за Кали.
Сега огромният полумесец на Луната закриваше небето и назъбените планински върхове по линията на разцепване горяха от ярката жестока светлина на лунната зора. Но прашните долини, все още недокоснати от Слънцето не бяха съвсем тъмни; те блестяха меко на светлината, отразена от земните облаци и континенти. И разпръснати тук-там сред този някога мъртъв пейзаж блестяха светулките, които отбелязва местонахождението на първите постоянни селища, които човекът бе построил отвъд границите на родната планета. Капитан Сингх лесно разпозна база Клавиус, Порт Армстронг, Град Платон… Той дори виждаше огърлицата от слаби светлини, маркиращи Транслунарната железница, която пренасяше своя ценен товар от вода от ледените мини на Южния полюс. А ето я и Синус Иридум, където бе спечелил своя първи краткотраен миг на слава преди цял човешки живот.