Земята беше само на два часа път оттук.
Кали 2 навлезе в земната атмосфера малко преди изгрев Слънце, на сто километра над Хавайските острови и от огромното огнено кълбо изгря една изкуствена зора над Пасифика и разбуди милионите животни и птици по стотиците му острови. Но много малко хора спяха през тази нощ на нощите, освен онези, които умишлено бяха подирили забравата на опиатите.
Над Нова Зеландия летящата пещ възпламени горите и стопи снега по планинските върхове, а надолу към долините под тях рукнаха снежни лавини. По една извънредно щастлива случайност главният топлинен удар попадна над Антарктида — континентът, който можеше да я поеме най-лесно. Дори и Кали не би могъл да оголи километрите полярен лед, но Голямото Топене щеше да промени крайбрежните ивици навсякъде по света.
Нито един от онези, които оцеляха не би могъл да опише звука от преминаването на Кали; а всичките записи бяха на практика едно слабо ехо. Видеокартината, обаче, беше с великолепно качество и щеше да бъде наблюдавана с респект от много бъдещи поколения. Но нищо не можеше да се сравни със страховитата действителност.
Две минути след като проряза атмосферата, Кали се върна в Космоса. Най-близката точка на приближаването й до Земята отстоеше на шейсет километра от повърхността. За тези две минути тя отне сто хиляди човешки живота и нанесе щети за един трилион долара.
Човечеството изкара страхотен късмет.
Следващия път то щеше да бъде далеч по-добре подготвено. И макар че срещата бе променила орбитата на Кали толкова драстично, че той никога вече нямаше да представлява опасност за Земята, в орбита около Слънцето се носеха милиони други летящи планини.
А кометата Суифт-Татъл отново се бе насочила към перихелия. И имаше достатъчно време отново да промени решението си.
ИЗТОЧНИЦИ И БЛАГОДАРНОСТИ
Интересът ми към темата за сблъсъка на Земята с астероид започва да прилича на молекула ДНК: снопчетата от факти и измислица са станали неотделими едно от друго. Нека се опитам да ги разплета по чисто хронологически път.
В далечната 1973 година, книгата „Среща с Рама“ започваше с тези думи:
„Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна до Москва с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току що създадената атомна бомба.
В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 година метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първи век по земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс, И така дойде неизбежното…
В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без всякакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.
Някъде над Австрия то започна да се разпада със серия от взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.
Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.