Но това, на което всъщност сенаторът искаше да обърне внимание, беше ловът:
„Естествено ловът е бил в реда на нещата по времето, когато не е имало друг начин да се набавя месо, но да се стреля по беззащитни животни заради спорта, е това вече наистина е налудничаво! Правил съм го веднъж, когато бях малък. Една катеричка — за щастие не беше от защитените видове — влезе в градината ни и аз не устоях на изкушението… Татко после ме напердаши яко с камшика, но това даже не беше необходимо. Никога няма да забравя кашата, която остана след куршума ми.“
Без съмнение сенатор Ледстоун бе оригинална личност; това очевидно си го имаха в рода. Баба му била полковник в ужасяващата Милиция на Бевърли Хилс, чиито престрелки с нередовните части на Лос Анжелис послужили като основа за безброй произведения във всички изкуства — от старомодния вече балет до мемочиповете. А дядо му бил един от най-известните контрабандисти на алкохол и тютюн през 21 век. Преди да загине по време на престрелка с Медикопс Канадиен, при един хитър опит да прекара контрабанда килотон тютюн отвъд Ниагарския водопад, било установено, че „Смоуки“ Ледстоун е бил виновен поне за двадесет милиона смъртни случая.
Ледстоун не изпитваше никакви угризения по повод на дядо си, чиято сензационна смърт предизвикала анулирането на третия и най-пагубен опит на САЩ да въведат Закон за забрана на алкохола. Той твърдял, че на възрастните трябва да се разрешава да извършват каквото си поискат самоубийство — чрез алкохол, кокаин, та дори и чрез тютюн — стига това да не засяга невинни странични лица. И без съмнение деденцето бил истински светец в сравнение с рекламните магнати, които, до момента, когато скъпо платените им адвокати вече не можели да ги отърват от затвора, успявали да превърнат в наркомани значителна част от човешката раса.
Общността на американските щати все още правеше сесиите на сената си във Вашингтон, в една до болка позната на цели поколения наблюдатели обстановка, макар че човек от двайсети век би бил направо изумен от процедурите и обръщенията. И все пак много комисии и подкомисии бяха запазили първоначалните си имена, тъй като повечето от проблемите на администрацията са вечни.
И именно като председател на Комисията по финансите към Общността, сенатор Ледстоун за първи път се запозна с проекта СПЕЙСГАРД, Фаза 2 — и направо се вбеси. Наистина — световната икономика бе в добро състояние след падането на комунизма и капитализма — събития останали толкова далеч назад в историята, че сякаш се бяха случили едновременно — и умното прилагане на Теорията за хаоса от математиците на Световната банка бе разчупило старата система на бумовете и провалите и бе отклонило (поне до този момент) окончателната депресия, предричана от много песимисти. Но независимо от всичко сенаторът твърдеше, че парите могат да се похарчат далеч по-добре на твърда земя и по-точно за неговия специален проект: възстановяването на това, което бе останало от Калифорния след свръхземетресението.
И когато Ледстоун за втори път наложи вето над предложението да се финансира Фаза 2 на СПЕЙСГАРД, всички бяха единодушни по въпроса, че никой на Земята не би могъл да го накара да промени решението си. Но не се бяха сетили за един човек от Марс.
7
УЧЕНИЯТ
Червената планета не беше вече толкова червена, макар че процесът по озеленяването й едва беше започнал. Заети главно с въпроса за оцеляването си, на колонистите (те мразеха тази дума и гордо наричаха себе си „марсианци“) им бе останала твърде малко енергия да се занимават с наука или изкуство. Но ярката мълния на гения удря там, където си поиска и ето че най-великият теоретичен физик бе роден именно под прозрачните кръгли куполи на Порт Лоуел.
Като самия Айнщайн, с когото често го сравняваха, Карлос Мендоса беше превъзходен музикант. Единственият саксофон на Марс беше негов и той беше изкусен майстор на този античен инструмент. Освен това притежаваше и самокритичното чувство за хумор на Айнщайн. И когато предреченото от него, относно гравитационната вълна получи своето драматично потвърждение той каза единствено: „Е, това сложи края на теорията за Големия взрив, Версия 5 — поне до сряда.“
Карлос можеше да получи Нобеловата си награда и на Марс, както очакваха всички. Но той обичаше изненадите и номерата и се появи в Стокхолм с вид на рицар, чиито доспехи бяха направени от последните чудеса на техниката, облечен в един от онези самодвижещи се екзоскелети, разработени за паралитици. С помощта на това механично приспособление той можеше почти безпрепятствено да се движи в една среда, която при други обстоятелства би го убила.