— Да! — обади се Котар. — Това е вярно. Не можеш да го измъкнеш от къщи след вечеря.
Рийо попита Гран нещо служебно ли работи. Гран отговори, че работи нещо свое.
— Аха — рече Рийо, колкото да каже нещо, — и върви ли?
— Ще не ще, щом работя от години. Макар че, ако погледнем иначе, не съм напреднал много.
— Всъщност в какво се състои работата ви? — каза докторът и се спря.
Гран нахлупи шапка над големите си уши и измънка нещо. И Рийо подразбра смътно, че се отнася до развоя на личността. Но чиновникът вече се отдалечаваше със ситни, забързани крачки покрай фикусите по стръмния булевард дьо ла Мари. Като се сбогуваше пред вратата на лабораторията, Котар каза, че би желал да поговори с доктора и да му поиска съвет. Мачкайки в джоба си листа със статистическите данни, Рийо го покани в приемния си час, после се отметна и каза, че на другия ден и без това ще ходи в неговия квартал, та надвечер ще се отбие да го види.
Когато се раздели с Котар, докторът се улови, че мисли за Гран. Представяше си го как ще изглежда във време на чума, но не при сегашната, която вероятно няма да бъде страшна, а при някоя от големите чумни епидемии в историята. „Той е от ония, които оцеляват и такива случаи.“ Беше чел някъде, че чумата щади слабите и поразява предимно силните организми. И продължавайки да мисли за това, докторът реши, че общинският чиновник е малко загадъчна личност.
На пръв поглед наистина Жозеф Гран не беше нищо повече от един дребен общински чиновник, както се и държеше. Дълъг и слаб, той се губеше в дрехите, винаги много широки за него, понеже си въобразяваше, че така ще ги носи по-дълго. Повечето зъби на долната му челюст стояха, но в замяна на това горните липсваха. При усмивка горната му устна се вдигаше, така че устата му заприличваше на тъмна дупка. Ако към този портрет прибавим походката на семинарист, изкуството да се движи покрай самите стени и да се шмугва във вратите, миризмата на изба и на пушек, както и незначителната външност, ще признаем, че не бихме могли да си представим този човек другаде освен пред бюро, зает да проверява старателно ценоразписите на градските бани-душове или да сглобява за някой неопитен редактор частите на доклад относно новата такса за смет. Дори за един непредубеден ум той изглеждаше дошъл на света, за да изпълнява скромните, но необходими функции на дребен общински служащ на нещатна длъжност със заплата шестдесет и два франка и тридесет сантима на ден.
И всъщност той именно това вписваше в служебните формуляри в графата „квалификация“.
Когато двадесет и две години по-рано приел тази служба, тъй като не можел да се дипломира поради липса на средства, обещали му, както той казваше, че в скоро време ще го направят щатен. Нужно било само в продължение на известно време да даде доказателства за своята осведоменост по щекотливите въпроси, поставени пред нашата градска администрация. Уверили го, че по-късно непременно ще заеме поста редактор, което ще му позволи да живее нашироко. Разбира се, не амбиция ръководела Жозеф Гран, твърдеше той с тъжна усмивка. Блазнели го все пак изгледите за един материално осигурен с почтени средства живот, а оттам пък и възможността да се отдава спокойно на любимите си занимания. Приел направеното му предложение, движен от достойни за уважение подбуди, и ако може така да се каже, от вярност към един идеал.
Но това временно положение продължаваше вече години, животът беше поскъпнал неимоверно, а заплатата на Гран, въпреки някои общи увеличения, си оставаше все така смешно ниска. Оплакал се беше на Рийо, но изглежда, че никой не се сещаше за това. Тук именно се криеше оригиналността на Гран или поне една от нейните прояви. Действително той би могъл да напомни ако не за правата си, в които сам не беше сигурен, то поне за дадените му някога уверения. Но на първо място началникът, който го назначи, отдавна беше покойник, а освен това Гран не си спомняше точните изрази на направеното му обещание. Най-сетне, и то беше най-главното, Гран не намираше подходящите думи.
Рийо забеляза, че точно тази особеност характеризираше най-добре нашия съгражданин Грам. Тя бе му попречила да напише замисленото възражение или да направи належащите за момента постъпки. Твърдеше, че се затруднявал особено много да употреби думата „право“, в която не бил сигурен, както и думата „обещания“, която пък щяла да означава, че си иска дължимото и следователно би звучала дръзко и не би отговаряла на скромната му служба. От друга страна, не искал да използува думите „благоволение“, „ходатайствувам“, „признателност“ като несъвместими с неговото лично достойнство. Така че по липса на точната дума нашият съгражданин продължил да упражнява своята невзрачна длъжност чак до напреднала възраст. Впрочем, както сам заявяваше пред Рийо, с течение на времето установил, че материалните му изисквания се задоволяват напълно, тъй като в последна сметка оказало се достатъчно да нагоди нуждите си към своите доходи. И той признаваше за съвсем точна една от любимите фрази на кмета, едър индустриалец от нашия град, който непрекъснато твърдеше, че в края на краищата (и той наблягаше на тая дума, върху която падаше ударението на неговото разсъждение), в края на краищата никога не са видели някой да умре от глад. Полуаскетичният живот, който Жозеф Гран водеше, действително го беше освободил в края на краищата от всякакви грижи от тоя род. И той продължаваше да търси своите думи.