Можем наистина да кажем, че в известен смисъл животът му беше примерен. Той беше от ония редки хора, които винаги имат смелост да изявят добрите си чувства. Колкото и малко да го показваше, личеше, че в него има доброта и привързаност, каквито не всеки смее да прояви в наши дни. Не се стесняваше да признае, че обича племенниците и сестра си, единствената му останала роднина, която всеки две години навестяваше във Франция. Не криеше, че споменът за неговите родители, починали, когато бил още млад, го натъжаваше. Не отричаше, че обича най-много да слуша звъна на една камбана от кварталната църква, която биеше тихичко към пет часа следобед. Обаче да намери и най-малката думичка, за да изрази тия тъй прости чувства, ето кое му струваше безброй усилия. Накрая тази трудност беше се превърнала в най-голямата му грижа. „Ах, докторе — казваше той, — колко бих желал да се науча да се изразявам добре!“ Говореше за това винаги, когато срещнеше Рийо.
Като го гледаше тази вечер да се отдалечава нагоре по улицата, докторът внезапно разбра какво би искал да каже Гран: сигурно пишеше книга или нещо подобно. Тази мисъл успокояваше Рийо по целия път до лабораторията. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да повярва, че чумата би могла да пусне здраво корен в град, където се намират такива безобидни чиновници с достойни за уважение мания. По-точно, не виждаше мястото на тия мании сред чумата и смяташе, че фактически тя не може да преуспее сред нашите съграждани.
На другия ден в префектурата се събра една санитарна комисия, свикана по настояване на Рийо, макар че някои смятаха неговата настойчивост за неуместна.
— Вярно е, населението се вълнува — призна Ришар. — Пък и слуховете преувеличават. Префектът ми каза: „Да действуваме бързо, щом искате, само че тихомълком.“ Впрочем той е убеден, че тревогата е неоснователна.
На път за префектурата Бернар Рийо взе доктор Кастел в колата си.
— Знаете ли — каза Кастел, — че в департамента нямат серум?
— Зная. Телефонирах в склада. Директорът сякаш е паднал от небето. Трябва да докарат от Париж.
— Надявам се, че няма да закъснее.
— Телеграфирах вече — отвърна Рийо.
Префектът беше любезен, но нервен.
— Да започнем, господа — предложи той. — Трябва ли да изложа накратко положението?
Ришар намери, че е излишно. Лекарите познаваха положението. Въпросът беше само да изяснят какви мерки следва да се вземат.
— Въпросът е — заяви грубо старият Кастел — да се изясни дали болестта е чума, или не.
Двама-трима лекари възкликнаха възмутено. Останалите се колебаеха. Колкото до префекта, той трепна и машинално се обърна към вратата, сякаш за да провери дали е добре затворена, за да не се чуе тая страшна дума в коридора.
Ришар поясни, че според него не бива да се изпада в паника: налице е треска с ингвинални усложнения, това е всичко, което може да се каже, а предположенията в науката, както и в живота, винаги са опасни. Старият Кастел, дъвчейки невъзмутимо пожълтелия си мустак, вдигна светлите си очи към Рийо, после погледна благодушно присъствуващите и заяви, че много добре знае каква е тази треска — това е чума, но да се признае официално, ще значи да се вземат безмилостни мерки. Разбираше, че именно това плаши неговите колеги и е готов заради тяхното спокойствие да приеме, че болестта не е чума. Префектът се размърда на стола си и каза, че във всички случаи разсъждението му е неправилно.
— Важното възрази Кастел — не е да бъде правилно, а да ни накара да се замислим.
Тъй като Рийо мълчеше, помолиха го да се изкаже.
— Треската има тифоиден характер, но е съпроводена с отоци на жлезите и с повръщане. Опитах разрязване на отоците. По такъв начин успяхме да направим анализи и в лабораторията смятат, че са открили късия широк бацил на чумата. И за да изчерпя въпроса, трябва да кажа все пак, че някои специфични изменения на микроба не съвпадат с класическото му описание.