— Изпратете й — рекъл — двеста франка, ще се изненада приятно. Тя все смята, че не мисля за нея. Но всъщност аз я обичам много.
Напоследък между двамата се състоял интересен разговор. Гран трябвало да отговаря на въпросите на Котар с какво се занимава всяка вечер.
— Ясно — казал Котар, — вие пишете книга.
— Не отричам, но е нещо още по-сложно.
— Ах! — възкликнал Котар. — Колко бих желал да съм като вас!
Гран се учудил и Котар измънкал нещо, че ако бил човек на изкуството, това щяло да му оправи работата.
— Защо? — попитал Гран.
— Ех, защото един човек на изкуството има повече права от всеки друг, това се знае. Прощават му се много работи.
— Хайде, хайде — отвърна Рийо (то беше същата сутрин, когато префектурата разлепи обявите), — историята с плъховете му е объркала главата, както и на мнозина други, това е всичко. Или пък се страхува от треската.
Гран не беше съгласен.
— Не вярвам, докторе, и ако искате да знаете моето мнение…
Колата на службата за унищожение на гризачите мина под прозореца, като пращеше силно. Рийо замълча, докато шумът утихна, и разсеяно попита какво е неговото мнение. Гран го погледна някак сериозно:
— Този човек има нещо на съвестта си.
Докторът сви рамене. Както беше се изразил комисарят, той се печеше на много по-голям огън от този.
Същия следобед Рийо се консултира с Кастел. Серумите все още не идваха.
— Кой знае дали ще има полза от тях? — рече Рийо. — Бацилът е особен.
— О — отвърна Кастел, — не съм на вашето мнение. Тези гадинки винаги имат нещо особено. Но в основата си са все същите.
— Така поне вие мислите. Всъщност не се знае нищо.
— Разбира се, че тъй мисля. Но това е общото убеждение.
През целия ден, колкото пъти си помисляше за чумата, доктор Рийо усещаше леко виене на свят. Най-накрая си призна, че изпитва страх. На два пъти влиза в препълнени с народ кафенета. И той като Котар чувствуваше нужда от човешка топлина. Намираше това глупаво, но то го подсети, че беше обещал да отиде надвечер у представителя на ликьори и вина.
Намери го пред масата в трапезарията. Пред него лежеше разтворен полицейски роман. Но вечерта беше доста напреднала и той сигурно с мъка четеше в падащия здрач. Вероятно минута преди това е седял и е размишлявал в полумрака. Рийо го попита как се чувствува. Котар седна пак, като измърмори, че е добре и ще бъде още по-добре, ако е сигурен, че никой не се занимава с него. Рийо подхвърли, че човек не може постоянно да живее сам.
— О, не става дума за това. Говоря за ония, които се мъчат да причинят неприятности на хората.
Рийо замълча.
— Трябва да знаете, че не се отнася за мене. Но чета тоя роман. Разказва се за един нещастник, когото внезапно арестували една сутрин. Занимавали са се с него, без той да знае. Говорели за него в канцелариите си, писали името му в разни досиета. Намирате ли, че е справедливо? Намирате ли, че имат право да постъпват така с един човек?
— Зависи — каза Рийо. — В известен смисъл действително никога нямат право. Но тия неща са от второстепенно значение. Не бива да стоите много дълго затворен в стаята. Трябва да излизате.
Изглежда, Котар се ядоса, каза, че именно това прави и ако е необходимо, целият квартал може да поръчителствува за него. Дори вън от квартала имал много връзки.
— Познавате ли господин Риго, архитекта? Той е един от моите приятели.
Мракът в стаята се сгъстяваше. Навън оживлението растеше и когато уличните лампи светнаха, разнесе се глухо възклицание на облекчение. Рийо излезе на балкона и Котар го последва. Както става всяка вечер в нашия град, морският ветрец довя от околните квартали човешки говор, миризма на печено месо и онзи весел и волен глъч, който изпълва постепенно улицата ведно с нахлуването на шумната младеж. Спускането на нощта с пронизителните сирени на невидимите кораби, с ропота на морето и на човешкия поток, този тъй добре познат и обичан някога от Рийо час, сега му изглеждаше тягостен поради всичко, което знаеше.
— Можем ли да запалим лампата? — попита той Котар.
Когато светлината отново изпълни стаята, човекът запремига.
— Кажете ми, докторе, бихте ли ме взели в болницата, ако се разболея?
— Защо не?
Тогава Котар попита случвало ли се е да арестуват някого, постъпил на лечение в клиника или в болница. Рийо отговори, че е имало такива случаи, но всичко зависи от състоянието на болния.