Стигнал дотук, човек лесно ще си даде сметка, че нашите съграждани не са имали никакво основание да очакват станалите през пролетта на гореспоменатата година случки, представляващи, както разбрахме впоследствие, първите признаци на поредицата важни събития, които се готвим да изложим тук. Фактите ще изглеждат някому естествени, а на другиго невероятни. Но най-сетне един летописец не може да държи сметка за противоречивите мнения. Неговата задача е само да каже: „Ето така беше“, щом знае, че нещо наистина се е случило и е засегнало живота на цял един народ и че има хиляди свидетели, които в душата си ще оценят правотата на неговите думи.
Впрочем повествователят, когото ще познаем, когато му дойде времето, едва ли щеше да се залови за тая работа, ако не беше му се отдал случай да събере известен брой показания и ако обстоятелствата не бяха го намесили във всичко, което се нагърбва да разкаже. Именно това му дава право да пише като историк. То се знае, че всеки историк, дори да е любител, разполага с документи. Разказвачът на тази история също има документи: най-напред неговите собствени показания, после чужди свидетелства, тъй като естеството на работата му го принуждаваше да изслушва изповедите на всички действуващи лица от този летопис, и на последно място някои попаднали в ръцете му текстове. Той се кани да черпи от тях, когато прецени, че е уместно, и да ги използува, както намери за добре. Кани се още… Но може би е време да изоставим коментарите и предпазливостта на езика и да започнем самия разказ. Първите дни трябва да се опишат по-подробно.
Сутринта на 16 април доктор Бернар Рийо излезе от своя кабинет и се спъна в един умрял плъх, паднал насред площадката. В първия момент той ритна животното, без да се замисли, и слезе по стълбите. Но когато се озова на улицата, сети се, че на този плъх не му беше мястото там, и се върна да уведоми вратаря. Старият господин Мишел посрещна с голямо възмущение съобщението и докторът разбра, че находката му е била съвсем нередна. Присъствието на този умрял плъх за него беше само странно, докато за вратаря то представляваше истински скандал. Впрочем старият човек беше категоричен: в къщата нямаше плъхове. Напразно докторът го уверяваше, че върху площадката на първия етаж е видял един, и то вероятно мъртъв, убеждението на господин Мишел оставаше непоклатимо: в къщата няма плъхове, значи, този е донесен отвън. С една дума, някой си е направил несполучлива шега.
Същата вечер, когато Бернар Рийо стоеше в преддверието на сградата и търсеше ключовете си, преди да се изкачи у дома си, видя как от тъмния край на коридора се задава, клатушкайки се, едър плъх с мокра козина. Животното се спря, сякаш се мъчеше да запази равновесие, упъти се към доктора, отново се спря, завъртя се на едно място със слабо цвъртене и накрая се отпусна, а от полуотворената му муцуна бликна кръв. Докторът го наблюдава известно време, после се качи в апартамента си.
Не за плъха се замисли той. Тази повърната кръв пак го насочи към неговата голяма тревога. Жена му, болна вече от цяла година, се готвеше да замине на другия ден за един планински санаториум. Завари я легнала в спалнята, както беше й заръчал. Така се подготвяше за уморителното пътуване. Посрещна го усмихната.
— Чувствувам се много добре — рече тя.
Той гледаше обърнатото към него лице, осветено от нощната лампа. Макар и тридесетгодишно и с отпечатък на болестта, за Рийо нейното лице си оставаше все тъй младежко, може би поради усмивката, която заличаваше всичко останало.
— Гледай да заспиш — рече той. — Сестрата ще дойде в единадесет часа и ще ви откарам за обедния влак.
Когато я целуна, усети, че челото й е леко овлажнено. Усмивката й го съпроводи до вратата.
На другия ден, 17 април, в осем часа вратарят спря доктора на излизане и се оплака, че някакви пакостници са оставили три умрели плъха посред коридора. Вдигнал ги с машата, защото били целите в кръв. Постоял известно време на пътната врата, държейки плъховете за крачетата, дано виновните се издадат чрез някоя закачка. Но нищо подобно не станало.