Ф. Пол Уилсън
Чувства
„Чувства“, първият от трите разказа под наслов Нощни видения, се получи някакси отведнъж. Той е обикновена история от рода на „а сега една вуду магия за десерт“, създадена по истински случай на скандал с лекарска грешка във Флорида.
Избрах за място на действието въображаемия град, разположен на Голд Коуст на северния бряг на Лонг Айлънд, който създадох през 1985, докато пишех Докосването. Тогава доста се потрудих върху Обединено селище Монро, стигайки дотам, да рисувам райбрежната ивица и предградията. Вече го познавах почти толкова добре, колкото родния си град. Добро място за живеене за един юпи, преследвач на линейки, особено ако е кореняк от Айлънд.
За тези от вас, които не следят общото между разказите, самият факт, че това се случва в Монро свързва „Чувства“ и два други разказа в триптиха към Цикъла на враговете, а ще забележите, че доктор Уолтър Джонсън споменава брат си, лекар по обща медицина, който е останал в техния роден град, „мъгливо малко градче по крайбрежието…“ Този друг доктор Джонсън практикува В Грейстоун Бей1.
(виж Soft & Others). Някои читатели може би си спомнят, че бащата на Хауърд е главния герой във „Възраждането“ на последния „И отново златните хитове от младостта“ (също в Soft & Others).
Написването на този рзказ ми достави почти същото удовлствие, което изпитах от „Cuts“.
„Пет милиона долара, господин Уайнстийн? Пет милиона? Как стигнахте до подобна баснословна сума?“
Хауърд Уайнстийн изучаваше жертвата през масата в зала си за бизнес конференции. До днес доктор Уолтър Джонсън не бе нищо повече от едно име по призовки и разпити. Според автобиографията бе на петдесет и една, но изглеждаше като надхвърлил шейсетте, докато сядаше до стегнатия адвокат, който застрахователната компания му бе назначила. Лицето му бе сбръчкано, измъчено и бледо, движенията бавни, гласът кротък, слаб, а раменете хлътнали в сивия костюм, който изглеждаше твърде голям за него. Вероятно го притискаше тежестта на нарушението. Добре. Това можеше да го притисне да пришпори застрахователната си компания за по-ранна договорка.
— Пет милиона? — повтори доктор Джонсън.
Хауърд се поколеба. Аз съм този, който трябва да задава въпросите, си помисли той. Това е моето представление. Но той вече бе изчерпил въпросите си, така че снемането на показания определено бе приключило. Искаше му се да каже, Това е любимото ми число, но следствието беше официално и пръстите на Лидия висяха над клавишите на стенографската машина в очакване на отговора му. Така че той изгледа доктор Уолтър Джонсън право във воднистите сини очи и отсече:
— Това е компенсацията, която се полага на моят клиент за трайните увреждания, които му причинихте със своята невероятна немарливост. Той е обречен на доживотно увреждане…
— Спасих му живота!
— Това едва ли е толкова очевидно, доктор Джонсън. Съдът ще реши.
— Когато ме дадохте под съд в рамките на застраховката ми — каза доктор Джонсън, взирайки се в скръстените си ръце на масата пред себе си — си казах „Върши си работата.“, но пет милиона долара? Застраховката ми за лекарска грешка не е толкова висока. Това ще ме разори. Ще ми отнеме всичко, което имам — къщата, инвестициите през всичките тези години, всичките пари, които съм заделил за децата и бъдещите внуци — и пак ще остана длъжник за милиони. Вие застрашавате не само мен, застрашавате семейството ми — Той погледна към Хауърд. — Вие имате ли семейство, господин Уайнстийн?
— Това заплаха ли е, доктор Джонсън? — Хауърд знаеше, че доторът не го заплашва, но реагира инстинктивно, за да не позволи на обвиняемия да се опомни. Нямаше деца и се бе развел с жена си преди три години. А и без това, нямаше да се загрижи особено, ако докторът я бе заплашил.
— А, не. Просто се чудех дали имате представа какво значи това за някой семеен. Животът ми вкъщи е ад. Имах постоянни болки в стомаха месеци наред, губя тегло, дъщерите ми се притесняват за мен, жена ми е жива развалина. Наясно ли сте какви страдания ни причинявате?
— Повече ме интересуват страданията, които сте причинил на моя клиент, доктор Джонсън.
Лекарят се взря в очите му. Хауърд се почувства, като че ли погледът на възрастния мъж го пронизва до основата на черепа.
— Не мисля, че чувствате каквото и да е, по отношение на когото и да било, господин Уайнстийн. Наистина ви е нужен урок по съчувствие. Знаете ли изобщо какво е съчувствие?
— Съчувствам на клиентите си, доктор Джонсън.
— Искренно се съмнявам в това. Мисля, че сте загрижен единствено за банковата си сметка.