— Хауи, ти полудя ли?
— Не толкова силно, че да пробиеш кожата: само колкото да те заболи леко — Той взе химикалката от тефтера за съобщения до телефона и посочи вратата на кухнята. — Ще отида зад вратата, ще отбележа местата и ще ги преброя по себе си с тази химикалка.
— Това е откачено!
— Трябва да се убедиш, Лидия. Само на теб мога да се доверя.
Проклет да е! Винаги така ставаше. Винаги знаеше какво да каже, за да я навие.
— Добре.
Той застана от другата страна на люлеещата се врата. Лидия се обърна с гръб и убоде с ножа средата на лявата си длан. Заболя, но със сигурност не бе нетърпимо.
— Веднъж — каза Хауи иззад вратата.
Лидия завъртя ръката си и ръгна горната й страна.
— Станаха две — каза Хауи.
Познава на късмет, неуверено си каза Лидия. За разнообразие, тя лекичко допря върха до бузата си.
— Много смешно — каза Хауи, — ама нямам намерение да си драскам по лицето.
Думите така я стреснаха, че ножът й се изплъзна. Тя посегна да го хване и острието се вряза в показалеца й.
— Ей! — каза Хауърд и влетя през вратата. — Не се бяхме уговаряли да се порязваш!
— Бе слу… — И тя разбра. — Боже, ти знаеше! — Тя си засмука пръста. Той знаеше!
— Разбира се, че знаех. Ако искаш да знаеш, за момент, ей тук, всъщност видях раната на пръста ми. Виж тук. Дори го нарсувах заради теб. Виждаш ли?
Лидия наистина видя: на възглавничката на десния показалец на Хауи бе изписан с мастило половин инчов полумесец, точно съвпадащ с нейната собствена кървава резка.
Внезапно на Лидия й прималя. Тя се строполи на един стол.
— Боже мой, Хауи, наистина е вярно, нали?
— Със сигурност — Сияеше той над нея. — И аз ще го издоя до дупка — Той се обърна и се насочи към вратата.
— Къде отиваш?
— В къщи. Трябва да поспя и хубаво да обмисля всичко. Не планирай нищо за довечера. Аз черпя. Омари и шампанско в „Мемисън’с“.
— Колко сме щедри само!
— Направи резервация за двама.
И изчезна. Лидия си седеше и се опитваше да приеме, че нещо, което просто не се случва в истинския живот, става част от нейния.
По пътя към къщи Хауърд гледаше да е надалеч от болницата. Докато крачеше, осъзна, че съдебната зала е дребна работа, просто трамплин към политиката. Щатски сенатор Хауърд Уайнстийн. Хареса му как звучи. Щеше да знае на кого да се доверява и на кого да тегли шута. И след като си изгради стабилен гръб, може би ще се насочи към Белия дом.
Ееей, а защо не, по дяволите?
Изкуши се да се отбие при баща си на „Шор Драйв“ и да го види как я кара. Не се бе чувал със стария вече няколко седмици. Може да е интересно да разбере какво всъщност изпитва татенцето към него. А от друга страна, може и да не е.
Той се прибра право вкъщи.
Дясната му ръка започна да го притеснява още на входната врата. Болката бе по-силна отколкото я помнеше от предишната вечер. Просто за да провери едно хрумване отново излезе навън. Болката изчезна в мига, в който стигна паркинга. После се появи отново, когато се върна в жилището.
Което означаваше, че някой наоколо има тежък бурсит13 или нещо подобно. Та защо този перко не направи нещо по въпроса?
Хауърд бе твърде изморен, за да се тревожи сега за това. Удари няколко гълтока скоч, за да успокои нервите си и пропълзя под завивките. Затваряйки очи и опитвайки се да игнорира пулсирането на ръката си, осъзна, че се чувства малко натъжен. Защо? И дали изобщо това идваше от него? Може би някой наоколо бе нещастен или подтиснат за нещо си. Все по-чувствителен ли ставаше или що? Можеше да настане бъркотия.
Той го отблъсна изцяло и се уви в сънища за ослепителни геройства в съдебната зала и политическа слава.
Болката го разсъни в четири следобяд. Болезненото туптене в дясната му ръка бе по-лошо от когато и да е. Той се почуди дали има нещо общо с това, че докосна ръката. Може би все пак доктор Джонсън си отмъщаваше.
Това не бе приятна мисъл.
Но защо тогава болката да спира щом излезе от жилището? Това не можеше да го разбере.
Телефонира на Лидия.
— Какво ще кажеш да вечеряме по-рано, Сис?
— Колко рано?
— Колкото може по-рано.
— Направих резервации за седем и трийсет.
— Ще ги променим
— Случило ли се е нещо, Хауи? — в гласа й се долавяше искрица истинска загриженост.
Разказа й за болката в ръката.
— Трябва да се махна оттук. Само тогава спира.
— Добре. Ще се срешнем там в пет и трийсет.
По това време се хранеха селяндурите, но болката нямаше да позволи на Хауърд да снобарее. Взе си един бърз душ и изхвърча навън с мокра коса. В далечния край на паркинга го споходи благословено облекчение.