— Ще взема този — каза Хауърд, сочейки един с голяма опашка, тежащ към два паунда14 в аквариума на „Мемисън’с“.
— Чудесен избор,сър — каза сервитьорът, после се обърна към Лидия. — А за Вас, госпожице?
— Бих желала рибно ястие, ако обичате.
Хауърд се изненада. Откъм нея лъхна капризна неохота.
— Не искаш омар? Мислех си, че обожаваш омари!
Тя се взираше празно в аквариума.
— Така е. Но да стоя тук и да посочвам този, дето ще го ям… някакси не е същото. Кара ме да се чувствам като палач.
Хауърд не можа да сдържи смеха си.
— Кълна се в Господа, ти си от Марс, Сис. От Марс!
Когато се върнаха на масата, Хаурд отново наля високите, елегантни чаши за шампанско от бутилката в кофичката с лед. Гледаше как една муха гневно жужи по прозореца, който се намираше до тяхната маса. Навън на кея лодките лекичко се поклащаха на своите котви. Той се наслаждаваше на спокойствието.
— Ужасно мълчалив си, Хауи — отбеляза след малко Лидия.
— Така ли?
— В сравнение със сутринта си направо сфинкс.
Хауърд не знаеше какво да й каже, как да й го каже. Може би най-добре бе да й каже всичко. Може би тя щеше да му помогне да подреди мислите си.
— Мисля, че размислих за това особено „вживяване“, което съм развил — каза накрая той. — Може би наитина е проклятие. Изглежда ставам все по-чувствителен. Искам да кажа, че като идвах насам получавах изблици от чувства от всеки, покрай когото минах. Имаше едно хлапе, което плачеше на ъгъла. Бе изгубило майка си и аз се почувствах — аз — направо ужасен. Не можех да помръдна, толкова бях уплашен. Слава тебе Господи, че майка му го намери точно тогава, иначе не знам какво щях да правя. И когато го напляска по дупето, задето се е отдалечило, аз го почувствах. Болеше! Това с хлапето бе най-лошото, но насъбрах и всякакви други противоречиви емоции. Почти изпитах облекчение, като се добрах до тук. Добре, че е толкова рано и е почти празно.
— Защо поиска да ни преместят масата? За да се отървеш от онзи дебелия ли?
Хауърд кимна.
— Да. Сигурно се е натъпкал в бюфета. Мислех, че стомахът ми ще експлоадира. Не можех да се наслаждавам на вечерята, докато се чувствах така. И ако получи жлъчна криза, не ми се ще да съм близо до него.
Жуженето на мухата не спираше. Бе започнало да го дразни.
— Хауърд — каза Лидия, като го гледаше съсредоточено. Тя го наричаше така само, когато бе бясна или наистина сериозна за нещо. — Възможно ли е това наистина да се случва?
— Да не мислиш, че не съм си задавал същия въпрос хиляди пъти от снощи насам? Но да, истина е и наистина се случва с мен.
Той даде знак на минаващия келнер.
— Бихте ли се погрижили за тази муха?
— Разбира се.
Келнерът се върна на минутата с мухобойка. Той замахна, докато Хауърд наливаше шампанско.
През цялото тяло на Хауърд профуча болка, каквато не бе чувствал през целия си живот, ушите му забучаха и пред очите му падна абсолютно бяла пелена. Изчезна за миг, изведнъж, както и беше започнала.
— Боже мили, Хауърд, какво ти става?
Лидия го зяпаше, с широко отворени очи и пепеляво лице. Той се озърна. Такава бе реакцията и на останалите хора в ресторанта. Почувства тяхното неодобрение, раздразнението им. Сервитьорът започна да попива шампанското, което бе разлял, когато изпусна ботилката.
— Ка-какво стана?
— Изкрещя и се сгърчи като че ли си получил пристъп! Хауърд, какво става с теб?
— Когато той размаза мухата — каза той, кимвайки към отдалечаващия се сервитьор, — Аз…мисля че го почувствах.
Недоверито й го жилна.
— О, Хауърд…
— Вярно е, сестричке. За една кратичка секунда така ме заболя, че си помислих, че ще умра.
— Но това е муха, Хауърд. Една муха? — Тя го наблюдаваше. — Какво има?
Изведнъж му стана много горещо. Адски горещо. Кожата му като че ли гореше. Сведе поглед към ръцете си и видя как кожата почервенява, надига се под формата на мехури, които се пукат. Чувстваше се, като че ли го варят жив.
… варят го…
Омарът му! Кухнята бе само няколко крачки по нататък. Сега би трябвало да го готвят — пускат го жив в тенджера с вряла вода!
Крещейки от болка, той скочи от масата и побягна към вратата.
Навън… хладно. Облегна се на външната стена на „Мемисън’с“, борейки се за въздух и целия в пот, правейки се, че зяпа звездите заради минувачите и все пак усещащ любопитството им.
— Хауърд, превъртя ли? — Беше Лидия. Бе го последвала навън.
— Не видя ли? Изгарях там вътре! — Той погледна към ръцете си. Кожата бе перфектна, без нито едно петънце.