— Добре, достатъчно — каза Хауърд, кимвайки по посока на Лидия и стенографския апарат, докато затваряше куфарчето и се надигаше от мястото си. Вече бе оставил нещата да стигнат твърде далеч.
— Снемането на показания свърши. Благодаря ви за съдействието, доктор Джонсън. Ще се видим в съда.
Той изведе навън обвиняемия и адвоката му, после се отправи към Лидия, която си прибираше нещата:
— Дай да видя края на лентата.
— Хауи…!
Пренебрегвайки слабия й протест, той отвори отделението за лентата и издърпа навън дългата ивица стенографска хартия. Докато преглеждаше за мястото, където доктор Джонсън си отпусна езика, Лидия каза:
— Нали не смяташ да го разориш? Няма да му отнемеш всичко, което има? — Тя бе слаба, тъмнокоса и с една крехка на вид красота.
Хауърд се изсмя:
— Ха! Не си струва труда. Пък и според S. O. P.: Първо поискай невероятна сума, а после нагласи нещата около границата на застраховката му. Да му взема всичките авоари — което вероятно мога да постигна, ако се стигне до съд — и да изтърпя един дълъг ликвидационен процес, това си е живо главоболие. Най-доброто, което мога да направя, е да докопам тлъстия чек от застрахователната компания, да си прихвана моите четирийсет процента и да се прехвърля на следващото гълъбче.
— Това ли е той? Просто гълъбче?
— Което чака да бъде оскубано.
Усети, че нещо метафората му куца, но не се постара да разбере какво. Бе открил мястото, което търсеше по лентата. Отбеляза го с химикалка.
— Спри транскрибирането до тук.
— Защо?
— Тук докторът направи заключителните си сълзливи излияния за това, че съм застрашавал семейството му и…
— … за твоята загриженост за банковата ти сметка? — Тя му се усмихна.
— Да, не искам тази част в показанията.
Нейната усмивка палаво се изви.
— Тази част някакси ми допадна.
— Изхвърли я.
— Не мога да го направя.
— Разбира се, че можеш, Сис.2
Усмивката й се бе изпарила.
— Няма. Това е незаконно.
Във внезапен пристъп на ярост, Хауърд изтръгна оскърбителния участък от лентата и го накъса на парченца. Никога не би посмял да постъпи така с друг лицензиран съдебен стенограф, но Лидия му бе сестра, а големите братя могат да си позволяват известни волности с по-малките си сестри. Което бе основната причина да я използва. От сватбата й преди четири години тя се казваше Чембърс, така че никой не би могъл да постъпи по-хитро от него.
Той захвърли остатъците във въздуха и те се разхвърчаха към пода подобно на вихрушка конфети.
Устните на Лидия потрепваха.
— Мразя те! Същия си като татко!
— Не го казвай!
— Вярно е! Точно „Деди Шууг“, с диплома за правист!
— Млъквай! — Хауърд бързо затвори вратата към външния офис. — Казах ти никога да не говориш за него тук!
Молеше се никоя от секретарките да не е чула. Можеше да се замисли и да направи връзката. Можеше да открие, че Лени Уинтър, ди-джей от петдесетте, известен като „Деди Шууг“, бе всъщност Леонард Уайнстийн, бащата на Хауърд. И не след дълго цял Манхатън щеше да знае: Хауърд Уайнстийн е синът на онзи дебел, оплешивяващ симпатяга, дето играе туист и подрънква своите „И отново златните хитове от младостта“ албуми, като Гинсу Найфс („Ама почакайте! Има още!“) по телевизионните реклами късно нощем.
Господи! После никога не ще успее да внуши доверие при снемане на показания, а какво остава да проведе съдебно дело сам.
Бе положил всички усилия да избегне дори и най-малката прилика с баща си: Пусна си гъсти черни мустаци, погрижи се за косата си, решейки я по маниер, който баща му никога не бе използвал, докато все още разполагаше с цялата повърхност на главата си за целта, и поддържаше тялото си във форма. Никой не би се досетил, че е син на Деди Шууг.
Трябваше да му се отдаде заслуженото, все пак, на стария перко. Той наистина печелеше от преиздаването на тези дуу-уоп, особено откакто започна да заобикаля неудобството да плаща авторски права на оригиналните изпълнители.
— Много лошо, че си наследил морала на татко, вместо неговата индивидуалност. Единствената причина да съм тук, е защото сме семейство. Нямаш приятели. Жена ти те заряза, ти…
— И твоят брак не продължи твърде дълго, госпожице „света вода ненапита“.
— Вярно е, но аз съм тази, която го прекрати, не Хал. А теб те зарязаха.
— Елиз не ме е зарязала! Аз я зарязах!
И всичко се нареди чудесно, между другото. Не й остави дори нощно гърне. Господи, колко се радваше, че се отърва от нея! Три безкрайни години придиряне, „Никога не си си в къщи! Чувствам се като вдовица!“. Мрън — мрън — мрън. Той я подучи да направи глупостта да съди адвокат за развод.