— Така че, какво имаш Хауи? Имаш своята голяма адвокатска практика и това е!
— А то е достатъчно! — всеки път когато се караха, тя му тръсваше тези простотии на главата. Наистина му се щеше да й тегли ножа. — Аз съм едва на трийсет и две и вече съм легенда в този град! Шибана легенда!
— И какво правите след обяда, господин Легенда? Отскачате до Сейнт Винсънт да оскубете още някой клиент?
— Ей! Клиентите ми са пълни боклуци. Мислиш си, че не го знам ли? Знам го. Дяволите да го вземат, знам го! Но им е нанесена вреда и имат юридическо право да получат максимално обезщетение според закона! Мой дълг е…
— Спести си го за пред съдебните заседатели и пресата, Хауи — каза Лидия. Звучеше изтощена и отвратена. Грабна стенографския апарат и се запъти към вратата. — Ти и татко… карате ме да се срамувам.
А после вече я нямаше.
Хауърд остави папките на бюрото и се отправи към личния си кабинет. Прекара ръка през гъстата си тъмно коса, взирайки се в кулите в центъра на Манхатън. Какаво й ставаше на Лидия? Не разбираше ли? Лекарските грешки бяха златна мина. Там гъмжеше от клиенти за милиони долари, които си нямаха дори най-малката предастава, колко струватИ ако не ги грабнеше той, някой друг щеше да го направи.
Бе изминал дълъг път. Започна като общопрактикуващ, после надуши възможнстите, които криеше застрахователното право. Рекламата по телевизията му доведе пълчища нови клиенти, но всички те, взети заедно, не можеха да се сравнят с хонорара от първата му сделка за лекарска грешка. Тогава бе разбрал, че това е единственото, което си струва.
Особено, когато му хванеш цаката.
Всъщност бе доста лесно. Единственото, което му коства, бе да си осигури няколко добре възнаградени източника в градските болници, които да да го уведомяват кога определен тип болен се изписва. Един от помощниците на Хауърд… в началото ходеше сам, но сега бе над тези неща — си уреждаше да присъства, когато потенциалният клиент напуска болницата. Водеше го на обяд и ненатрапливо пускаше въдицата.
Не може обаче да си твърде ненатраплив. Евентуалният клиент обикновено бе пациент на неврохирургията, за предпочитане изпаднал в нужда измекяр, който бе цъфнал в Спешна помощ с разбита глава при хулиганство или сбиване в кръчма или по време на мач, или някой, който е падал по стълбите или се е спънал в бронята на кола в състояние на пиянски ступор3.
Причината нямаше значение, стига да се бе курдисал в Спешна помощ, в достатъчно окаяно състояние, за да довлекат хирурга на повикване да му върне черепа и съдържимото отново на място.
— Откакто ви оперираха, не сте добре, не е ли така?
Това бе вълшебният въпрос. Отговорът с малки изключения бе положителен. Разбира се пациентът не бе „добре“ и преди операцията, но това бе трудно за доказване. Почти невъзможно да се докаже. И дори ако потенциалният клиент кажеше, че се чувства доста добре, обикновено не му бе особено трудно да се сети за някакви сериозни оплаквания, когато го притиснеш, особено след като му се обясни, че един постоянен следоперационен дефицит би могъл да придобие за него близка до седемцифрено число стойност, ако нещета потръгнат.
Да, те бяха наркомани и пияндета, и готови на всичко измекяри, и бе истинско мъчение да общуваш с един от тях повече от няколко минути, но те бяха билета на Хауърд за Доброто Съществуване. Те бяха перфектните клиенти по повод лекарски грешки. Той си умираше от кеф да ги тика под носа на съдебните заседатели. Тромавата им походка, празни погледи и разпокъсани мисловни модели късаха сърцата и на най-обективния. И тъй като бяха случайни хора, без постоянна работа, приятели или познати, защитата никога не успяваше убедително да докаже, че те са били също толкова тромави, отнесени и разпокъсани преди операцията.
В повечето случаи, застрахователят на лекарски грешки хвърляше един поглед на клиента и се бъркаше за чековата си книжка: Бе време за уреждане на сметката.
Да, животът бе сладък, когато знаеш къде растат най-добрите праскови.
От Лидия все още хвърчаха искри, когато стигна подземния гараж. Подаде си талона и откри, че чака редом с доктор Джонсън. Той й кимна.
— Не могат ли да открият колата Ви? — попита тя, тъй като не можа да измисли нищо друго.
Той сви рамене:
— Така изглежда. За капак на всичко останало, предполагам — Изглеждаше изморен, измъчен и победен. Внезапно се усмихна, очевидно с усилие:
— Как се справих там горе?