Чарлс Дикенс
Чувство
Сестрите Кръмптън, или както гласеше табелката на градинската врата на „Минерва Хаус“, Хамърсмит — „Госпожици Кръмптън“, бяха две необикновено високи, изключително слаби и доста кокалести особи с изправени стойки и жълт цвят на лицата. Мис Амилия Кръмптън казваше, че е на тридесет и осем, а мис Марая Кръмптън си признаваше, че е на четиридесет — признание, което се оказваше напълно безсмислено поради очевидния факт, че беше най-малко на петдесет. Обличаха се много оригинално — като близначки! — и изглеждаха свежи и миловидни като две прецъфтели невенчета. Те бяха много педантични, съблюдаваха най-стриктно нормите на поведение, носеха перуки и винаги ухаеха силно на лавандула.
„Минерва Хаус“, под ръководството на двете сестри, представляваше „пансион за благородни девици“, където двадесетина момичета на възраст между тринадесет и деветнадесет години включително получаваха повърхностни впечатления за всичко и солидни знания за нищо — учеха френски и италиански, имаха два часа седмично уроци по танци, както и други жизнено необходими занимания. Сградата беше бяла, малко отдалечена от улицата и заобиколена с непроницаема ограда. Прозорците на спалните стояха винаги леко открехнати, за да могат тези, които минават оттам, да съгледат редиците легла с памучни кувертюри и да останат поразени от лукса на заведението, а освен това имаше и приемна, окичена с лъскави географски карти, които изобщо никой не поглеждаше, и натъпкана с книги, които никой не четеше, но тя беше подредена така изключително за посрещане на родителите, които още с влизането си не можеше да не се впечатлят от сериозния вид на пансиона.
— Мила Амилия — каза мис Марая Кръмптън една сутрин, когато влезе в класната стая с перука, навита на хартийки — тя редовно правеше това, за да убеди младите госпожици, че носи истинска коса. — Мила Амилия, току-що получих едно изключително приятно писмо. Би ли го прочела на глас?
След тази молба мис Амилия прочете много тържествено следната бележка:
„Мистър Корнилиъс Брук Дингуол, ескуайър, член на Парламента, поднася своите почитания на мис Кръмптън и съобщава, че ще му бъде изключително приятно, ако тя има възможността да го посети утре в един часа, тъй като мистър Корнилиъс Брук Дингуол, ескуайър, член на Парламента, желае да разговаря с нея във връзка с намерението си да предостави мис Брук Дингуол на нейните грижи.
— Дъщеря на член на Парламента! — извика ликуващо мис Амилия.
— Дъщеря на член на Парламента! — повтори мис Марая с доволна усмивка, която предизвика весело хихикане сред младите госпожици.
— Това е просто великолепно! — каза мис Амилия, а госпожиците отново се разбъбраха радостно. Придворните синове и дъщери също могат да бъдат ученици.
Великата новина веднага омаловажи дневната програма. В чест на голямото събитие денят беше обявен за празник, сестрите Кръмптън се оттеглиха в стаите си, за да обмислят всичко, по-малките момичета разговаряха за това как би се държала една дъщеря на член на Парламента, а осемнадесетгодишните се питаха дали е сгодена, хубава ли е, дали носи рокли с богат турнюр и още много други все важни неща.
На следващия ден в определеното време сестрите Кръмптън се отправиха към Аделфи, облечени, разбира се, в най-хубавите си рокли и с възможно най-приветливия си външен вид — което между другото не значеше кой знае колко много. След като предадоха визитните си картички па червендалестия лакей с ослепителна ливрея, те бяха въведени при величествения Дингуол.
Мистър Корнилиъс Брук Дингуол, ескуайър, член на Парламента, имаше изключително високомерен, строг и важен вид. Съвсем естествено лицето му създаваше впечатление за човек, страдащ от припадъци, което в не малка степен се дължеше и на прекалено стегнатата врато-връзка. Той беше неимоверно горд от званието член на Парламента, което беше прикрепено към името му, и никога не пропускаше случай да напомни на другите за своето величие. Имаше високо мнение за способностите си, което сигурно му носеше пълно удоволствие, защото никой друг освен него не го споделяше, а в дипломацията от умален мащаб относно семейните въпроси се смятате за недостижим. Той беше областен съдия и изпълняваше съдебните си задължения с подобаваща справедливост и безпристрастност, като често пращаше в затвора бракониерите и нерядко поставяше самия себе си в недобра светлина. Мис Брук Дингуол принадлежеше към онази многочислена категория млади момичета, която подобно на наречията отговарят на най-простите въпроси и не вършат никаква друга работа.