В „Минерва Хаус“ беше подхваната неспирна подготовка, „в неподозирани до този момент мащаби“, както се изразяват в театралните среди, с цел организирането на бала. Най-големият салон на сградата беше умело разкрасен със сини рози от басма, лалета от кариран плат и други изкуствени цветя с не по-малко естествен вид — дело на младите госпожици. Килимът беше навит на руло, сгъваемите врати — разтворени, мебелите — изнесени, а на тяхно място бяха внесени столове. Собствениците на галантерийни магазини в Хамърсмит останаха удивени от внезапно нарасналото търсене на сини копринени панделки и дълги бели ръкавици. Бяха закупени огромни количества мушкато за букети и беше уговорена доставката на една арфа и две цигулки от града, в допълнение към рояла, собственост на пансиона. Младите госпожици, които бяха избрани да изпълнят по нещо за чест и слава на заведението, репетираха по цял ден за голяма собствена наслада и не малък тормоз за куция старец от отсрещната страна на улицата, а сестрите Кръмптън водеха неспирна кореспонденция със сладкаря на Хамърсмит. Настъпи вечерта и започна такова стягане на корсети, връзване на сандали и гласене на прически, което създаде неповторима бъркотия и можеше да се види само в пансион. Малките постоянно се пречкаха, за което все ги гонеха, а големите се обличаха, окончаваха, правеха си комплименти и си завиждаха така искрено и чистосърдечно, като че ли това беше наистина светски бал.
— Как изглеждам, мила? — обърна се мис Емили Смидърс, красавицата на заведението, към мис Каролайн Уилсън, която беше най-близката й приятелка, защото беше най-грозната в Хамърсмит и извън него.
— О! Очарователно, скъпа. А аз?
— Прекрасно! Никога не си изглеждала по-добре — отвърна красавицата, като оправяше собствената си рокля и дори не поглеждаше клетата си дружка.
— Надявам се, че младият Хилтън ще пристигне рано — каза друга една госпожица на мис Не-знам-си-коя, която беше изпаднала в състояние на трескаво очакване.
— Ако знаеше как го очакват тук! — каза другата, която правеше танцови стъпки из стаята.
— Толкова е красив! — възкликна първата.
— Има такъв чар! — добави втората.
— И толкова изискани маниери! — каза трета.
— Ах! Знаете ли какво! — възкликна една госпожица, която се втурна в стаята. — Мис Кръмптън каза, че е поканила своя братовчед.
— Нима! Тиодосиъс Бътлър? — извикаха радостно всички.
— Красив ли е? — запита една.
— Не, не особено — отговориха повечето, — но за сметка на това е толкова умен!
Мистър Тиодосиъс Бътлър бе един от онези безсмъртни гении, които се срещат почти навсякъде — обикновени говорят с много дълбоки и монотонни гласове. Винаги се мислят за изключителни личности, които са много нещастни, без да знаят в същност защо трябва да е така. Те са доста самодоволни, макар че мнението им по всички въпроси все остава неясно, но пред възторжените госпожици и по-глупавите младежи минават за недостижими. Въпросният мистър Тиодосиъс Бътлър беше издал някаква брошура, пълна с дълбокомислени идеи за необходимостта да се направи това или онова, и понеже във всяко изречение имаше по няколко дълги думи, неговите почитатели решиха, че произведението му е от голяма значимост.
— Може би това е той! — извикаха няколко госпожици, когато някой дръпна звънеца така, че едва не го изтръгна.
Настъпи тягостно очакване. Внесоха няколко кутии, а след тях се появи една млада дама — мис Брук Дингуол, в пълен официален тоалет, с масивна златна верижна около врата; долният край на полата й беше леко повдигнат с една забодена роза, в ръката си държеше ветрило от слонова кост, а на лицето й беше изписано отчаяние, което я правеше още по-загадъчна.
Сестрите Кръмптъи започнаха да я разпитват със затрогващо вълнение за здравето на всички в къщи, а след това представиха най-тържествено мис Брук Дингуол на бъдещите й другарки. Госпожиците Кръмптън разговаряха с всички възпитанички изключително нежно, за да може мис Брук Дингуол веднага да разбере колко са добри.
Второ позвъняване. Мистър Дадсън, учителят по краснопис, с жена си. Съпругата — със зелена рокля и обувки и украшения на шапката в подходящи тонове; учителят — с бяла жилетка, черни панталони до коленете и копринени чорапи в същия цвят на краката, които бяха толкова масивни, че стигаха за двама учители по краснопис. Госпожиците зашепнаха помежду си, а двамата съпрузи се впуснаха да правят комплименти на сестрите Кръмптън, които се бяха облекли с рокли в кехлибарен цвят, препасани с дълги колани, досущ като кукли.
Нови позвънявания, запристигаха толкова много гости, че е невъзможно да се опишат поотделно — бащи и майки, лели и чичовци, покровители и наставници на възпитаничките; учителят по пеене, синьор Лобскини, с черна перука; пианистът, цигуларите и арфистът, последният в пияно състояние, а също и двадесетина младежи, които стояха до вратата и разговаряха помежду си, като от време на време избухваха в смях. Шум от много гласове. Поднасяне на кафе, голяма част от което поеха майките, дебели като онези актьори от пантомимните спектакли, които излизат на сцената само за да ги повалят на земята.