Пристигна и всеобичният мистър Хилтън; и тъй като той, по молба на госпожиците Кръмптън, пое задълженията на церемониалмайстор, всички радостно се впуснаха да танцуват кадрил. Младежите край вратата постепенно стигнаха до средата на залата и скоро се освободиха от притеснителността си дотолкова, че склониха да бъдат представени на своите партньорки. Учителят по краснопис не пропускаше нито една фигура и танцуваше със заплашителна енергичност, а жена му играеше на карти в най-отдалечената стая — малко помещение с пет рафта книги и гръмкото име библиотека. Нейните занимания с виста бяха стратегия, прилагана два пъти годишно от госпожиците Кръмптън, които желаеха да я отделят настрани, тъй като тя имаше ужасен характер.
Загадъчната Лавиния Брук Дингуол единствена от младите госпожици оставаше безучастна към всичко, което ставаше наоколо. Напразни бяха поканите за танц, напразно всички показваха уважението си към нея като дъщеря на член на Парламента. Не предизвика интерес у нея нито възхитителният тенор на неповторимия Лобскини, нито прекрасният глас на мис Летиция Парсънс, чието изпълнение на „Спомени за Ирландия“ беше единодушно поставено на нивото на Мошелес (Мошелес — Игнац Мошелес (1794–1870), пианист и композитор). Дори и съобщението за появата на мистър Тиодосиъс Бътлър не можа да я накара да напусне ъгъла в задната гостна, където се беше свила.
— А сега, Тиодосиъс — каза мис Марая Кръмптън, след като гениалният творец мина през шпалира от млади хора, — трябва да те представя на новата ни ученичка.
Тиодосиъс придоби вид на човек, за когото нищо земно не представлява интерес.
— Тя е дъщеря на член на Парламента — добави Марая.
Тиодосиъс потрепна.
— И се казва?… — запита той.
— Мис Брук Дингуол.
— О, небеса! — тихо изпусна това поетично възклицание Тиодосиъс.
Мис Кръмптън се зае да ги представи един на друг и Брук Дингуол бавно вдигна глава.
— Едуард! — почти извика тя, щом съгледа познатите й жълти панталони.
За щастие мис Марая Кръмптън не беше надарена с особена проницателност и тъй като дипломатическите уговорки включваха и изискването да не обръща голямо внимание на възклицанията на мис Лавиния, тя изобщо не забеляза вълнението и на двамата и понеже видя, че предложението за следващия кадрил бе прието, остави ги заедно.
— О, Едуард! — възкликна най-романтичната от всички романтични госпожици. — О, Едуард, нима това сте вие?
Мистър Тиодосиъс убеди милото същество най-пламенно, че доколкото му е известно, това е самият той и никой друг.
— Тогава защо, защо с това име? О! Едуард Макневил Уолтър, какво ли не изтърпях заради вас!
— Лавиния, чуйте! — отвърна героят с най-поетичния си тон. — Не ме осъждайте, преди да ме изслушате. Ако нещо, което произлиза от душата на такъв нещастник като мен, живее още в паметта ви, ако някой, който с толкова лош, може да заслужи вашето внимание, вие може би ще си спомните, че веднъж публикувах една брошура (и заплатих за издаването й), озаглавена „Размисли по въпроса за премахване на митото върху пчелния восък“.
— Да, помня, помня! — изхълца Лавиния.
— Този проблем — продължи нейният възлюблен — беше погълнал изцяло и баща ви.
— Да, така беше! Така беше! — заповтаря романтичното създание.
— Аз знаех това — продължи с трагичен тон Тиодосиъс, — знаех го и му изпратих един екземпляр. Той пожела да се запознае с мен. Можех ли да му разкрия истинското си име? Никога! Аз се назовах с името, което вие толкова често произнасяхте с нежност. Като Макневил Уолтър се посветих на восъчната кауза, като Макневил Уолтър спечелих сърцето ви, под същото име лакеите на баща ви ме изхвърлиха от вашия дом и оттогава не съм имал възможността да ви видя нито под това, нито под някое друго име. Сега, когато се срещнахме отново, аз с гордост заявявам, че съм Тиодосиъс Бътлър.
Тази полемична изповед задоволи напълно младата госпожица и тя обърна взор, изпълнен с най-пламенни чувства, към безсмъртния поборник за пчелен восък.
— Мога ли да се надявам — каза той, — че обещанието, което беше нарушено вследствие оказаното от баща ви насилие, ще бъде подновено?