— Да танцуваме кадрил — отвърна кокетливо Лавиния, защото и деветнадесетгодишните са способни на кокетство.
— Не! — извика притежателят на жълтите панталони. — Няма да мръдна оттук и ще продължа да се терзая в мъчително неведение. Мога ли, мога ли да се надявам?
— Да.
— Подновявате ли обещанието си?
— Да.
— Давате ли ми вашата дума?
— Давам я.
— Завинаги?
— Вие го знаете — отвърна поруменялата Лавиния. Чертите на забележителното лице на Бътлър се изкривиха в гримаса, която изразяваше неговия възторг.
Бихме могли да опишем подробно какво се случи след това. Как мистър Тиодосиъс и мис Лавиния танцуваха, разговаряха и въздишаха през цялата вечер и колко доволни бяха от това госпожиците Кръмптън. Как учителят по краснопис продължи да танцува с енергия, равностойна на една конска сила, как жена му, обзета от някакъв каприз, напусна играта на вист в задната стая и настоя да покаже зелените украси в косите си в центъра на салона. Как вечерята, която беше поднесена, се състоеше от малки триъгълни сандвичи и тук-там по някой друг сладкиш за разнообразие и как гостите пиха топла вода, подправена с лимон и индийско орехче, която трябваше да мине за сладко вино. Ще отминем тези и още много други любопитни подробности, за да се спрем на една още по-любопитна сцена.
Две седмици след бала мистър Корнилиъс Брук Дингуол, ескуайър, член на Парламента, седеше пред същата маса и същата библиотека, която вече ви описахме. Беше сам и лицето му изразяваше изключителна вглъбеност и строго величие — съчиняваше законопроект за най-правилно чествуване на втория ден от великденските празници.
Законодателят се сепна от почукване на вратата — влезе лакеят и обяви пристигането на мис Кръмптън. Беше дадено позволение тя да стъпи в светилището, мис Марая влезе плахо и след като най-сетне седна след дълги превземки, лакеят излезе и възпитателката остана насаме с члена на Парламента. О, как копнееше тя за присъствието на трето лице! Даже и с малкия палавник би било по-добре.
Мис Кръмптън подхвана дуета. Тя се надява, че мисис Брук Дингуол и прекрасното им момченце се радват на добро здраве.
Да, те са добре. Мисис Брук Дингуол и малкият Фредерик в момента са в Брайтън.
— Много съм ви задължен, мис Кръмптън — каза Корнилиъс с най-величествения си тон, — за вниманието от ваша страна да се отбиете тази сутрин. Трябваше да дойда до Хамърсмит, за да видя Лавиния, но тъй като думите ви са напълно достатъчни, а освен това съм и изключително зает в Парламента, реших да отложа идването си с една седмица. Как е тя?
— Много е добре, сър — отвърна Марая, защото се страхуваше да му съобщи, че дъщеря му е избягала.
— А! Знаех си, че планът, който бях намислил, ще подействува.
Сега беше удобният момент да му каже, че нещо друго й е подействувало, но това не беше по силите на клетата възпитателка.
— Следвахте ли стриктно указанията, които ви дадох, мис Кръмптън?
— Стриктно, сър.
— Бяхте ми писали, че настроението й се е подобрило?
— Значително се подобри, сър.
— Разбира се. Бях убеден, че ще стане така.
— Страхувам се, сър — каза мис Кръмптън явно развълнувана, — страхувам се, че планът не доведе точно до това, което желаехме.
— Как! — извика прорицателят. — Боже мой! Мис Кръмптън, вие сте разтревожена. Какво се е случило?
— Мис Брук Дингуол, сър…
— Да, мадам?
— Изчезна, сър — изрече Марая и показа определено намерение да припада.
— Изчезнала!
— Избяга, сър.
— Избяга! С кого? Кога? Къде? Как? — почти изкрещя разтревоженият дипломат.
Естествено жълтият тен на клетата Марая се смени с всички цветове на дъгата, докато тя оставяше един малък пакет на масата на члена на Парламента.
Той го отвори бързо. Писмо от дъщеря му и друго от Тиодосиъс. Хвърли поглед върху написаното — „Преди да получите това, много далеч… призоваваме бащинските чувства… безумна любов… пчелен восък… робство…“ и т.н. и т.н. Той плесна с длан челото си и тръгна с огромни крачки из стаята за безкраен ужас на изпълнителната Марая.
— А сега слушайте: от днес нататък — каза мистър Брук Дингуол, като спря внезапно пред масата и заудря с ръка по нея, — от днес нататък никога и в никакъв случай не ще позволя на никой писач на брошури да влезе в друго помещение на този дом освен в кухнята. Ще дам на дъщеря си и съпруга й сто и петдесет лири на година, но не желая да ги виждам повече. И да ме вземат дяволите, ако не дам официално предложение за премахването на пансионите за благородни девици.
Мина известно време след тази пламенна декларация. Мистър и мисис Бътлър живеят сред природата в малка къщичка край Болс Понд, красиво разположена недалеч от една тухларна. Те нямат деца. Мистър Теодосиъс се държи много важно и непрекъснато пише, но вследствие на някакъв низък заговор от страна на издателите нито едно от произведенията му не вижда бял свят. Младата му съпруга започва да мисли, че идеалното нещастие е за предпочитане пред реалното и че бракът, който се сключва прибързано, а след това се оплаква на спокойствие, може да причини много повече мъки, отколкото някога си е представяла.