Филип К. Дик
Чужд разум
Докато лежеше неподвижно в тета-кабината той чу далечен синтетичен глас:
— Пет минути.
— Разбрано — отвърна той и с мъка изплува от дълбините на съня. Разполагаше с пет минути за да коригира курса на кораба. Нещо бе станало с авто-контролната система. Или бе сгрешил той? Малко вероятно. Джейсън Бедфорд не допускаше грешки.
По пътя към контролния модул погледът му се спря на Норман. Едрият котарак плуваше насред кабината захапал в уста молив. „Странно“ — помисли Бедфорд. — Не трябваше ли и той да е в безсъзнание?"
Той огледа контролното табло. Невъзможно! Близо пет парсека отклонение от пътя за Сириус. Времето на полета ще се удължи поне с една седмица. Той въздъхна ядно и нагласи курса. След това изпрати предупредителен сигнал за закъснението си към Мекнос III, мястото където отиваше.
— Проблеми? — обади се мекносианският оператор с глас, който приличаше на съскането на змия.
Бедфорд обясни ситуацията.
— Ваксината ни трябва — отвърна операторът. — Опитай се да задържиш курса.
Норман долетя величествено до таблото, протегна лапа и натисна един случаен клавиш. С тих предупредителен сигнал корабът отново пое по нов курс.
— А, значи ти си го направил — извика Бедфорд. — Ти ме унижи в очите на един извънземен. И там ще гледат на мен като на идиот.
Той сграбчи гневно котарака. И стисна ръка.
— Какъв беше този странен звук? — попита мекнозианският оператор. — Сякаш нещо се скъса.
— Нищо особено — отвърна Бедфорд. — Забрави за това.
Той изключи радиото, отнесе мъртвата котка в ежектора и я изхвърли в космоса. След това се прибра в тета-капсулата и отново потъна в сън. Този път няма да има проблеми с курса. Бедфорд затвори доволно очи.
Веднага след като корабът се приземи на Мекнос III, шефът на извънземната медицинска комисия стъпи на борда и отправи странно изискване:
— Бихме желали да видим вашата котка.
— Нямам котка — отвърна Бедфорд. И това беше самата истина.
— Според предварително изпратеното съобщение…
— Всъщност, това не е ви касае — прекъсна го Бедфорд. — Получихте си ваксината, сега мога да излитам.
— Касае ни безопастността на всяко живо същество — отвърна решително мекнозианецът. — Ще извършим проверка на кораба.
Претърсването не даде резултат. Единстваното, което откриха бяха десет пакета със сушена котешка храна. Бедфорд следеше нетърпеливо действията им.
— Кога най-сетне ще мога да излетя за Земята? — запита с раздразнение той. — Нямам време за губене.
— Ще трябва да ви подложим на дезинфекцираща процедура А — отвърна медикът. — В противен случай има опастност да пренесете някоя спора, или вирус…
— Зная — рече Бедфорд. — Започвайте.
След около час процедурата приключи. Бедфорд тъкмо приключваше с подготовката за излитане, когато по видеофона го повика друт мекнозианец.
— Как се казваше котката? — попита мекнозианецът.
— Норман — отвърна Бедфорд и включи двигателя. Корабът се понесе нагоре и той се усмихна.
Усмивката му замръзна, когато откри, че липсва енергетичния блок на тета-капсулата. Също и резервния блок. Нима ги е забравил на планетата? Не. ТЕ са му ги взели.
Две години път до Земята. Две години в пълно съзнание, лишен от своя тета-сън, две години в нищото, докато накрая обезумее.
Поиска разрешение да се върне на Мекнос III. Никакъв отговор.
Той активира бордовия компютър и написа:
— Тета-капсулата е повредена. Какво да правя?
ИМА ЗАПИСИ С РАЗВЛЕКАТЕЛНИ ПРОГРАМИ
— Вярно — сети се Бедфорд. — Благодаря.
Вратата на хранилището се плъзна встрани. Записите бяха изчезнали. На пода се въргаляше мъничка котешка играчка — така и бе забравил да я даде на Норман. Лавиците бяха празни.
„Чуждият разум“ — помисли си Бедфорд. — „Неразбираем и страшен“.
Той се върна при контролното табло и се зае да нагласява курса. После се изправи и произнесе с бодър глас:
— Това което трябва да направя е да създам активен дневен режим, който да спазвам през тези две години път. Първо храната. Ще се заема с измислянето и осъществяването на най-разнообразни изтънчени и екзотични рецепти. Ще се наслаждавам на вкусни ястия. Ще опитам всички възможни комбинации — той се отправи към хранителния отсек, като си подсвиркваше.
Бедфорд стоеше с празен поглед пред натъпканите с с пакети храна рафтове. Пакетите бяха съвършенно еднакви. Всички съдържаха котешка храна.
„Интересно — помисли си той, като почувства първия пристъп на задавщото се безумие — дали всички са от един и същи вид?“
Всички бяха от един и същи вид.