Убиха го вечерта на втория ден. Къщата беше щурмувана от морски пехотинци, зелени барети, самураи от династията Тан и бригада на СС от дивизията „Мъртвешка глава“. Те умираха, възкръсваха, отново влизаха в боя. А той стреляше, знаейки, че вече е изтрит от паметта на регенериращата система…
Як деснтчик, ритна жалкото му, обезобразено от рани тяло. Изпсува и попита:
— А какво стана с онова момиче, заради което е започнало всичко?
— Отърваха я — отговори някой — ще поиграе още.
Тя стоеше съвсем наблизо. Гледаше мълчаливата тълпа, проблясъците на най-разнообразните оръжия. И четеше във всички очи един и същи въпрос, неговия въпрос… „Защо играем! Какво е играта!“ Крачка. Още една. Тя се наклони над Ден, докосна лицето му:
— Ти победи…