— Давам ти дума, че ще се науча да бъда достойна съпруга на политик. Но аз никога няма да бъда съпруга на убиец.
Ирина прекоси кухнята, мина покрай Сергей Николаевич и се скри в малката стая, захлопвайки ожесточено вратата.
Административният корпус на трудовоизправителната колония се различаваше от всички останали здания и съоръжения само по това, че се намираше „на свобода“, а не зад ограда и бодлива тел. Вътре цареше същата всепроникваща миризма на просмукани от пот ботуши и немити тела, стените бяха боядисани с унила блажна боя и въобще цялата атмосфера предизвикваше асоциации не за служебни помещения, а именно за затвор.
Наталия търпеливо, седеше в коридора в компанията на такива като нея, дошли на свиждане или донесли колети. Пощата в днешно време работеше толкова лошо, че колетът или въобще нямаше да пристигне, или щяха да го разграбят по пътя. Ако не пристигнеше, беше добре, защото можеше да бъде изпратен друг, но ако кашонът дойдеше почти празен, тогава се считаше, че осъденият е получил колета и скоро не му се полагаше друг. За по-голяма надеждност много хора бяха започнали да носят колетите лично или да ги изпращат по някой познат или близък.
Наталия беше дошла на свиждане — първото, откакто Евгений се бе оказал в колонията. Толкова отдавна не го бе виждала, че се боеше дори да си представи какъв е станал мъжът й. От разкази на познати, от книгите и филмите тя си бе изградила някаква представа за живота в колонията и очакваше да види Евгений оклюмал, сломен, с преждевременни бръчки, с почернели зъби и тресящи се ръце.
Най-сетне дойде и нейният ред да влезе в кабинета. Тя хвърли поглед на унилата опашка от чакащи жени. Кой знае защо, тук нямаше мъже — очевидно на свиждане идваха само майките и съпругите, а бащите и синовете предпочитаха други развлечения. Скришом се прекръсти и натисна бравата на дървената врата.
— Идвам при осъдения Евгений Михайлович Досюков, член сто и три, осемгодишна присъда.
— Съпруга? — без да откъсва очи от някакви книжа попита намръщен капитан в зелена униформа на офицер от вътрешната служба. — Документите, моля.
— Ето…
Наталия припряно му подаде паспорта си — съвсем новичък, получен само преди два месеца, когато си сменяше фамилията.
Капитанът акуратно го прелисти от първата до последната страница, след това вдигна глава и с любопитство се втренчи в нея.
— Тук е отбелязано сключване на брак. Вие сте се оженили преди половин година?
— Точно така.
— Досюков по това време е бил подследствен? — уточни капитанът.
— Да.
— И значи вие доброволно сте се съгласила да станете съпруга на убиец? Интересно защо. Одобрявала сте постъпката му?
— Не, не е така — бързо заговори Наталия. — Аз съм нормален човек, как бих могла да одобрявам убийство? Но исках той, излежавайки присъдата си, да знае, че го чакам, че ми е нужен, че е длъжен да се справи с всичко това… Той си няма никого да му идва на свиждане, да му изпраща продукти. Майка му е много стара, почти сляпа и практически не излиза от къщи. Баща няма, умрял е отдавна. Бил е единствено дете в семейството — нито братя, нито сестри. И, ако не бяхме се венчали, нямаше да ме пускат на свиждане. Може и да е убиец, но нали трябва да си има някого, на когото да вярва и на когото да се надява…
— Вие казахте току-що едно интересно нещо — отбеляза капитанът. — Казахте: „може и да е убиец“. Вярвате ли, че той е извършил убийство?
— Аз не разбирам… — с усилие помръдвайки пресъхналите си устни, прошепна Наталия.
— Искам да кажа, че вашият мъж не се е признал за убиец нито по време на следствието, нито пред съда. Той и досега не се признава за виновен. Затова и ви запитах — какво смятате? Сигурна ли сте, че не е виновен?
— Аз… — обърка се тя, — аз не знам… Честна дума, не знам. Женя не е такъв човек, който би убил някого… Но все пак, чуждата душа е неразгадаема… За никого не можеш да гарантираш, дори и за самия себе си. Не, аз не зная. Но знам какъв е моят дълг. Ако държавата е счела за необходимо да му наложи наказание за нещо, то моят дълг е да му помогна да преживее това с достойнство. За да не изгуби човешкия си облик, за да осъзнае грешката си, да осъзнае своя грях — ако наистина го е извършил — да се покае и да се поправи.
— Вярваща ли сте?
— Ами… как да ви кажа…
Наталия се усмихна за пръв път, откакто бе влязла в този кабинет.
— Когато арестуваха Женя, започнах да ходя на църква просто защото много исках да му помогна по някакъв начин, но не знаех как. Запознах се със свещеника и той ми обясни, че щом толкова години съм живяла близо до Женя и не съм успяла да го възпра от греха, то мой дълг е сега да му помогна да се пречисти, да се обнови и да се поправи.