Капитанът отвори огнеупорния шкаф, в който бяха подредени картотечните сандъчета, извади едно от тях, дълго прехвърля картоните, накрая извади един и внимателно го проучи.
— Имате краткосрочно свиждане, три часа.
— Толкова малко?! — отчаяно плесна с ръце Наталия. — А на мен ми казаха…
— Казали са ви за дългосрочното — сухо я прекъсна той, — три денонощия. Но още не му е дошло времето.
— А кога?
— След три месеца, не по-рано, и то в зависимост от това как ще се държи мъжът ви. Ако наруши режима, ще бъде наказан с лишаване от колет или свиждане.
— Че той нарушава ли го? — плахо попита Наталия.
— Засега не, но все някога всичко се случва за първи път — изрече философски капитанът.
Той вдигна слушалката от телефонния апарат без шайба.
— Седми отряд, Евгений Михайлович Досюков, сто и трети, осем години. На краткосрочно.
След като изслуша отговора, отново се обърна към Наталия и с уморен глас й обясни къде трябва да отиде, какво да рече и каква хартийка да показва.
— Там ще ви обяснят, но аз ви предупреждавам за всеки случай предварително: пари, остри и режещи предмети, алкохолни напитки, цигари с филтър…
Тя притвори очи и изключи съзнанието си от ставащото в момента…
Беше прекарала цяло денонощие в обикновен, раздрънкан вагон, пронизван от въздушно течение, в който дори през нощта не се гаси осветлението и непрекъснато някой ходи насам-натам. Не бе успяла да заспи въобще, беше й много страшно и много студено. И сега, в този неуютен, вонящ, но толкова топъл кабинет тялото й направо омекна като памук. А какво не трябваше да носи на свижданията, знаеше още от времето, когато бе ходила в следствения изолатор, за да регистрира брака си.
— Гражданко! — дочу до самото си ухо. — Гражданко Досюкова!
— Ох, извинете ме…
Наталия се усмихна смутено, оправи шапката и шала си и стана от стола.
— Прекарах цялата нощ във влака. Благодаря ви. Довиждане.
— Вашият мъж сега е на работа, смяната му привършва в осемнайсет нула нула, тогава и ще получите свиждане.
— Благодаря ви — повтори тя, хващайки дръжката на бравата.
До шест часа вечерта имаше още много време и трябваше някъде да си го убие. Излезе от административната сграда на колонията и се потътри към перона на крайградската електричка. Бе решила да се върне в града, а към шест отново да дойде тук. Бързо прегледа разписанието на влаковете — минаваха на всеки половин час. Значи нямаше проблеми да пристигне навреме за свиждането.
Пътят до града беше четиридесет минути. В електричката беше мръсно и студено, вагоните бяха неотоплени, но Наталия стоически понасяше неудобствата, давайки си сметка, че друг изход няма. Никой нямаше да й предложи почивка в топла хотелска стая с чисти чаршафи. Ако не беше се качила в електричката, вероятно би бродила покрай колонията или пък би седяла в коридора на административната сграда, дишайки атмосферата на мъката, страданието, сълзите и отчаянието. Впрочем нямаше кой знае каква разлика между тези две възможности.
След като слезе в самия център на големия промишлен град, Наталия Досюкова реши първо да хапне нещо. Енергично преметна през рамо ремъка на пътната чанта, в която имаше хранителни продукти и топли дрехи за Женя, и бодро закрачи по широкия булевард, вглеждайки се във витрините и рекламните табели. Вниманието й привлече неголямо ресторантче, намиращо се в един безистен. От опит знаеше, че именно такива малки, почти незабележими заведения се оказват най-изискани, с чудесна кухня и първокласно обслужване.
И не сгреши. Още щом отвори вратата, разбра, че беше попаднала точно там, където й се искаше. Към нея бавно се приближи мъж на средна възраст в идеално изгладен панталон, снежнобяла риза, черна жилетка и папийонка.
— Добър ден — поздрави я любезно. — Добре дошла. Желаете ли да обядвате или ще си вземете нещо по-леко.
— Ще обядвам — решително заяви Наталия и с царствен жест, сякаш му поднасяше кожено палто от норки, тръсна в ръцете му тежката си чанта. — Вкусно, обилно и с добро обслужване. Възможно ли е това?
— Няма нищо невъзможно, ако го пожелае красива жена — блесна със зъби портиерът, който, ако се съдеше по мускулатурата му, беше и гардът на заведението. — Сигурен съм, че ще останете доволна. Ако обичате, вашето яке и шапчица. Заповядайте в салона.