— С какво се занимавате, Натали? Имате си свой бизнес?
— Какво говорите — пресилено се засмя Наталия, надявайки се отчаяно, че очите й не са започнали да блестят похотливо. — Аз не съм приспособена да се занимавам със самостоятелен бизнес. Живея с парите на своя съпруг.
— Деца имате ли?
— Не, но се надявам да имам.
Донесоха й кафе с десерт „Мирабела“, а на Джералд сервираха огромен бифтек.
— Друг път идвала ли сте в този град? — попита той.
— Не, идвам за пръв път.
— Имате тук приятели или по работа?
— По-скоро по работа — усмихна се Наталия.
— Някой ще се погрижи ли за вас? Имам предвид да ви покаже града, историческите паметници, музеите. Тук има много красиви места и музеите са прекрасни, повярвайте ми, за месец изучих наизуст целия град.
— Не, няма кой да се занимава с мен, но на мен неми е и нужно. Имам работа, която още не съм свършила, но непременно ще я свърша и късно през нощта ще отпътувам обратно за Москва. Така че не разполагам с време за развлечения. Пък и честно казано, не ми се иска. Нямам настроение.
— Проблеми ли имате, Натали?
„О, Господи! — стресна се Наталия. — Все пак, не успях да се сдържа, поддадох се на емоции. Какво има да се самозалъгвам, настроението ми се развали не от това, че съпругът ми е в затвора, а от това, че желая този мъж до припадък, до треска, до истерия. По дяволите, той толкова ми харесва!“
— Нямам никакви проблеми, Джералд. На мен по принцип изключително много ми върви. Просто този град ми изглежда неуютен, неподреден, студен. Не ми харесва тук и ми се ще да си тръгна от него колкото се може по-бързо…
Тя замълча и започна да рови с лъжичката в желеобразния десерт — розов, със сини и зелени цветенца от крем. Когато отново вдигна очи, по изражението на журналиста си личеше, че той бе разбрал всичко. Върху устните му играеше усмивка — и мека, и подканваща, като същевременно беше и иронична. На бялата руска жена ужасно й се искаше черен мъж. Обикновен сексуален глад, плюс тяга към екзотика. Защо пък не, в края на краищата. Още повече че нощес щеше да си отиде — и никакви проблеми…
В шест без пет Наталия Досюкова отново стоеше пред административната сграда на затворническата колония, където съпругът й излежаваше присъда за предумишлено убийство. След железните пръсти на Джералд цялото тяло я болеше и й се струваше като една огромна синина. Бяха се любили в неговата хотелска стая, без да губят време за думи и обещания. Разполагаха с около два часа и прекараха тези часове в страстно мълчание, нарушавано само от тежко дишане и редки стонове. В четири и половина Наталия се бе измъкнала от леглото, бе прибягала за няколко минути до банята, а след това се бе облякла и се бе втурнала към гарата. Джералд не й бе задавал никакви въпроси защо и къде трябва да пътува с електричката, но когато Наталия, вече прекрачваше прага на стаята му, бе й казал:
„Ако до тръгването на твоя влак до Москва ти остане свободно време, знаеш къде да ме намериш. Ще се радвам да те видя пак.“
Тя само бе кимнала с глава, убедена дълбоко в себе си, че вечерта непременно ще дотича при него, когато се завърне от селището със странното название „Киркомбинат“. Наричайки себе си похотлива кучка, бе пътувала с електричката, правейки си сметка кога ще свърши тричасовото й свиждане с Женя, а на перона се бе спряла пред разписанието, за да види кога има влак за града след двадесет и два часа…
Най-сетне я заведоха в тясна, сякаш препълнена със сълзите и мъките на хиляди очи и на хиляди майки и съпруги, стая за свиждане. Наталия със замряло сърце започна да се вслушва в стъпките зад вратата, очаквайки да види вместо своя мъж съсипан от болести старец с почернели от скорбут зъби. За да успокои треперещите си ръце, започна да вади от сака хранителните продукти и старателно да ги подрежда на масата, а топлите дрехи сложи на стола Най-сетне вратата се отвори.
Това бе той, все същият Евгений Досюков. За миг на Наталия й се стори, че участва в някакъв нелеп спектакъл, където според изискванията на ролята Женя е трябвало да си обръсне главата, да нахлузи черна роба и черна ватенка. Но всичко това — само докато трае спектакълът, а после той ще го свали, ще облече скъпия си костюм, купен от престижен магазин, и ще я заведе на вечеря в някой ресторант.
Женя, както и преди, бе изправил гордо глава, както и преди, я гледаше ласкаво и насмешливо, очите му, както и преди, бяха светли и ясни, а зъбите му — бели и равни. Единственото нещо, което го отличаваше от предишния Женя, беше гладът и зверският апетит. Нито веднъж за четирите години съвместен живот Наталия не го бе виждала така стръвно да поглъща храната.