Николай безмълвно започна да мести поглед от една снимка на друга.
Ирина изключи фурната, извади тавата с пържолите и започна да слага апетитните късове месо в голямо кръгло блюдо. След като приключи с тази операция, сръчно наряза доматите и краставиците на красиви резенчета и започна да украсява блюдото по края.
— Готова съм да ви изслушам още веднъж — подхвърли, без да се обръща. Обяснете ми отново защо съм длъжна да ви дам касетата. Може би за втория път ще намерите по-приемливи аргументи? И ми отворете вратата.
Тя вдигна блюдото и изплува от кухнята, отправяйки се към веселящите се гости. Първото нещо, на което се натъкна в хола, беше изпитателният поглед на Олеся Мелниченко.
— О, Ирина Андреевна, вече бяхме започнали да се безпокоим, че сте ни напуснала заради прекрасните очи на младия банкер — високо рече тя, надвиквайки шума и смеховете.
Всички мигновено замлъкнаха и се втренчиха в Ирина, която още не бе успяла да стигне до масата. Блюдото с месо й се стори, че тежи цял тон, и тя с усилие преодоля изкушението си да му позволи да падне на пода. Сложи го на малката масичка за кафе до вратата и започна да прибира празните чинии.
Красивата брюнетка, седяща до Гушчин, скочи и се втурна да й помага. Острият момент беше загладен, но Ирина разбра, че Мелниченко е настроена войнствено и няма да се омете оттук без своята „гореща“ плячка.
— Сега, когато ще изпием първата чаша преди пържолите — каза тя, полагайки красивото блюдо в средата на трапезата, — ще помоля да ми бъде дадена думата. Искам да произнеса тост.
— А къде е Николай? — обади се някой от гостите. — Ирочка, къде го дянахте? Да не е паднал бездиханен, сразен от стрелата на Амур?
Ирина отново улови погледа на Мелниченко. „Край, стига! — помисли си. — Трябва да свърша с това един път завинаги. Търпението ми се изчерпа!“
— Вашият млад банкер още не е достатъчно опитен, за да разбере от какво могат да се правят пари и от какво не могат — поде тя, вдигайки чашата си с шампанско. — Именно за това и искам да произнеса тост. Всички присъстващи тук или почти всички познават отдавна и добре нашето семейство. Всеки дом си има своя скелет в гардероба — тази истина е много стара. Всеки от вас също си има своя скелет. Въпросът се състои само в това — има ли на него етикетче, че е купен в магазина за нагледни пособия, предназначени за часовете по анатомия, или няма такова етикетче. Защото, ако няма, значи скелетът е истински, тоест преди е бил жив човек, чийто труп е изтлял в гардероба. Надявам се, че всички присъстващи тук разбират важността от своевременното снабдяване с етикетче. Това, разбира се, е алегория и може би не много сполучлива, но затова пък е смешна и много пасва на новогодишната веселба.
Ирина се усмихна и вдигна чашата си още по-високо.
— Искам да ви предложа да пием за това, че през новата година най-големите неприятности, които ни се струват ужасни, катастрофални и заплашващи нашето благополучие и нашия живот, изведнъж да се превърнат в смешни и глупави недоразумения, които са толкова лесни за разрешаване, защото ние навреме ще си спомним, че някъде в гардероба се търкаля етикетчето на скелета.
Разсмяха се всички, освен Берьозин. Смееше се даже опасната Мелниченко и даже високомерният Гушчин кривеше устни в едва сдържана усмивка. Ирина разбра, че всеки от тях е съотнесъл думите й към себе си и че няма нито един, на когото да не му е станал ясен подтекстът им, защото те им прилепваха като сръчно ушит костюм.
Мястото отдясно на стола й все така беше празно и след известно време тя отново се отправи към кухнята. Николай го нямаше никъде — очевидно си бе отишъл, възползвайки се от суматохата.
На кухненската маса обаче имаше бележка.
Уважаеми Сергей Николаевич и Ирина Андреевна! Моля да ме извините, че напускам празника ви, без да се сбогувам. Но моята дама прояви неочаквана обидчивост и след телефонния си разговор с нея разбрах, че трябва да хукна да изкупвам вината си, задето я изоставих в новогодишната нощ. Честита ви Нова година и всичко най-добро.
„Е, момко, ти май сериозно се разстрои — помисли си Ирина, — но не го показваш. Юнак си.“
След нея от дневната излезе Берьозин.
— Ира, какво става? Къде е Николай?
— Отишъл си — усмихна се тя. — По-точно, избягал. Серьожа, той ми поиска някаква касета. Защо не ме предупреди за нея? Защо ме поставяш на изпитание, когато съм принудена да стоя и на главата си, само и само никой нищо да не забележи? Защо?!