Ирина дори не усети, че бе започнала да повишава глас. Чувството за вина, гнетящо я през последните дни, за един миг се превърна в ярост, когато осъзна, че не само тя трябваше да бъде упреквана за нещо, но и Сергей.
Берьозин пристъпи към нея и здраво я хвана за ръцете.
— Тихо! Не викай! Той обясни ли ти що за касета е това?
— Не. Предполагаше се, че аз знам всичко. Друг е въпросът дали ти самият знаеш. Той настояваше за касетата и ме шантажираше със снимки на твоята жена курва, към която ти обаче не си се гнусял да се докосваш. Разбира се, тя във всичко е била по-добра, дори и сравнение не може да се направи. Записала е на лента някакъв разговор, който компрометира шефовете в твоята банка и вероятно теб самия. Тя шантажирала ли те е? Хайде, кажи ми. Къде е тази проклета касета? Искам да я прослушам, за да разбера за какво е цялата тази шумотевица и за какво трябва да проявявам чудеса от съобразителност и хладнокръвие, да умирам от страх на всяка десета секунда и да изразходвам нервните си клетки, вместо да си седя спокойно на масата. А ти си седиш там, пиеш водка с приятелите си и дори не смяташ за необходимо да ме предупреждаваш за нищо. При това си позволяваш да водиш тук тази шафрантия Мелниченко. Сякаш не ти е известно какво представлява тя! Аз да не съм робот, според теб? Или играчка? Вещ без нерви, без чувства, без страх? Мислиш си, че не съм жив човек? Че като са ме убили, повече ме няма?
— Ира!
Берьозин я разтърси силно, след това здраво я прегърна, притисна главата й към рамото си и сложи длан на темето й.
— Ирочка, прости ми. Прости ми, скъпа. Не съм мислил така и не съм предполагал, че ти е толкова тежко. Ти винаги си се държала толкова добре, не се оплакваше, не хленчеше и аз реших, че всичко е наред. Много съм виновен пред теб, скъпа моя. Трябваше да ти кажа всичко предварително, но бях сигурен, че никой друг, освен мен, не знае за тази касета. Да, права си, тя ме шантажираше, искаше ми пари, много пари. Заплашваше ме, че ще публикува този запис. Отначало й дадох всичките си спестявания, но тя отиде в чужбина с любовника си и там ги профукала до грош. Когато се върна, отново ми поиска пари. Искаше все повече и повече. Аз започнах да прехвърлям пари от чужди сметки, да мамя партньорите си. Не можех да продължавам така безкрайно, а апетитът й растеше лавинообразно. Но бях сигурен, че за тази лента знаем само двамата — тя и аз.
Той обхвана лицето й с длани и внимателно я целуна по челото, бузите и устните. И отново го заля вълна от нежност. Но някакво островче в съзнанието му, неподдаващо се на тази гореща, пенеща се наоколо вълна, твърдеше, че нищо няма да се получи.
— Каква идилия! — раздаде се зад гърба му отровен глас.
Ирина рязко се изтръгна от обятията му и Сергей се обърна. На кухненския праг бе застанала самата Олеся Мелниченко.
— Сергей Николаевич, няма ли да ми кажете тайната си на тази толкова дълговечна любов?
Ирина разбра, че журналистката се беше натряскала здравата. Тя леко се олюляваше и ехидността в гласа й явно бе доста повече от тази, която позволяваше дори и най-либералното приличие.
Сергей пусна една шега, хвана за лакътя досадната журналистка и я поведе към хола при другите гости, а Ирина тихо се промъкна в своята стая, за да освежи грима си и да си оправи прическата. На тоалетната масичка до огледалото в сребърна рамка бе поставена снимката на млада, красива жена, прегръщаща смеещия се и щастлив Сергей Берьозин.
„Ирина Берьозина — мислено произнесе Ирина, гледайки фотографията, — ти ми омръзна. Само да знаеше колко си ми омръзнала!“
Осемнадесета глава
За своя най-голяма изненада, през всичките тези години работа в отдела за борба с тежки криминални престъпления Анастасия Каменская за пръв път с удоволствие си помисли, че й предстои още един почивен ден. Разбира се, това не означаваше, че той действително ще бъде почивен, тъй като в живота на оперативниците липсваше понятието „утре съм в почивка“. Имаше само приблизителни определения от рода на: „утре е ден, в който имам право да не хуквам на работа към десет часа, ако естествено, нищо не се случи“. От само себе си се разбира обаче, че това проклето „нещо“ непременно се случваше.
На тридесет и първи декември и на първи януари Настя бе въртяла и превъртала сведенията, които бе донесла от родилния дом в град Чехов, подреждала бе от тях най-различни мозаечни картинки, бе въвеждала имена и дати в компютъра И бе измисляла най-разнообразни варианти на програми, с помощта на които тези сведения биха могли да се систематизират. Льоша мърмореше, защото самият той бе разчитал на компютъра и искаше за тези четири почивни дни да напише доклада си, който му предстоеше да изнесе в края на януари в Стокхолм.